— Папата умирал! — възкликна Лео. — И вие вече знаете кой ще е следващият. Имате ли много приятели сред кардиналите?
— Нито един.
— Тогава откъде знаете, че Григорий ще е следващият папа?
— Когато си надзъртал толкова дълго време в бъдещето, постепенно се научаваш да виждаш неща, които по-късно наистина се случват. Мога да ти кажа имената на всички глави на църквата до годината на моята смърт. А за девет века, повярвай ми, там ще се сменят доста бели глави.
— Божичко мили! Господарю Тома, вие сте истински магьосник.
— Не съм магьосник, Лео, а… Какво е това?
В далечината, там, където пътят се срещаше с чертата на хоризонта, се виждаше бяла точка, зад която се вдигаше облак от прахоляк.
— Конник, господарю.
Точката бързо се превърна в ездач с дрехи и наметало на бедуин. Носеше се в галон по пътя право към тях. Амне и Лео дръпнаха юздите и спряха.
— Прахта е прекалено много за един кон — изтъкна Амне.
Веднага щом ездачът ги видя, той пришпори още по-бързо коня. Копитата чаткаха отчетливо по каменистата настилка на пътя.
Амне инстинктивно погледна зад него, но пътят беше пуст.
На около една стрела разстояние конникът свърна наляво и от прашния облак изникна втори бедуин, после трети, четвърти и пети. Всеки от тях отбиваше встрани и дърпаше рязко юздите на коня и скоро Амне и неговият оръженосец се оказаха напълно обкръжени. Петимата измъкнаха едновременно тънките си, вити саби и ги насочиха към лицата на двамата християнски воини.
— Какво искат от нас, господарю Тома?
— Не зная, Лео, но мисля, че ще трябва да тръгнем с тях.
За един войник, стратег и човек на действието, ежедневието на мирния придворен живот беше твърде досадно. Безкрайният парад от угоднически лица, несекващите хвалебствия и неискрените погледи му въздействаха подтискащо и правеха деня дваж по-дълъг.
Тази сутрин беше отредена за съдебни дела — налагаше се да изслуша цял куп оплаквания за откраднат добитък и нарушени права над кладенци. По ъгъла, под който падаха слънчевите лъчи през процепа на завесата, Саладин пресметна, че остава поне още час до вечерната молитва. Той въздъхна толкова силно, че го чу застаналият на няколко крачки отзад Мустафа.
Следващите просители бяха малка група бедуини, които изтикаха отпред двама пътници с прашни дрехи. Единият, който беше мелез, се хвърли в краката на Саладин. Вторият, европеец и вероятно французин, остана прав, разглеждайки отвисоко султана, докато един от бедуините не го повали ловко напред. Дори когато мъжът падна на четири крака, той не откъсна очи от Саладин.
Макар дрехите им да бяха зацапани, личеше си, че наметката на французина е била бяла, а светлото петно отляво на гърдите вероятно бележеше мястото, където е имало кръст. Всичко това можеше да означава както много, така и нищо.
— Какво е оплакването? — попита Саладин със строг глас.
— О, светейши, тези хора бяха заловени на пътя за Джафа.
— Е, и?
— За този път отговаря Харис ел-Мерма. Всички, които минават по него, трябва да получат разрешение и да платят данък. Тези не са платили.
— Не можахте ли да откриете нужната сума по джобовете им?
— Не, светейши, те не носят толкова пари.
— Нищичко ли нямат?
— Нито пари, нито оръжия, които да покрият дължимото. В единия от тях намерихме това… — мъжът извади стара кесия от захабена кожа и му я показа.
— Дай я тук — нареди Саладин.
Бедуинът му подаде кесията. Вътре имаше нещо твърдо и заоблено, приличащо на камък. Султанът развърза кожените стяжки и изсипа съдържанието на кесията върху дланта си. Приличаше на къс помътнял кварц, но беше гладък и шлифован като скъпоценен камък. Освен това беше тежък и топъл — вероятно бедуинът го бе стоплил с тялото си. Саладин го вдигна към слънчевите лъчи, които се прецеждаха през покрива на шатрата.
Французинът си пое уплашено въздух и го задържа.
Светлината премина през кварца и изчезна, погълната от мътноватата повърхност. Нещо тъмно се виждаше в центъра на кварца — пукнатина, която щеше да намали цената му значително.
Саладин пъхна камъка обратно в кесията и го хвърли на бедуина.
— Върни му го. Не струва, колкото ти дължи.
— Чух думите ти, светлейши.
— Аз ще платя таксата на тези двамата.
— Благодаря ти, господарю… Саладин се обърна към французина.
— Християнин ли си?
— Такъв съм. — Мъжът говореше арабски с плътен акцент, но въпреки това му се стори странно, че европеец владее техния език.