— А този мелез до теб?
— Моят чирак, господарю. А също и мой приятел.
Саладин повдигна рамене. Кой може да разбере тези европейци с техните взаимоотношения.?
— По каква работа отивате в Джафа?
— Бях пратен от моя господар да проверя цената на един… кон.
— Не ми приличаш на търговец. Може и да си рицар, ала погледът ти издава остър ум. Бил ли си войник някога?
— Учил съм се да се бия, господарю, но не съм много добър в това дело.
— Хубаво е човек да знае за какво го бива — отвърна философски Саладин.
Французинът наведе скромно глава и не отговори.
— Свободни сте да си вървите — рече му Саладин. — В Джафа. Свършете си работата.
Мъжът опря чело в пода на шатрата, както би сторил всеки правоверен.
— Но едно запомни, християнино. Още преди да свърши тази година, всички ще напуснете нашата земя. Защото между нас започва война — последната война. Така че, ето какво ще те посъветвам: не купувай млади коне и не плащай много за тях, инак никога няма да се радваш докрай на службата им… Разбра ли какво ти казах?
— Не съвсем, господарю — отвърна, заеквайки, чужденецът.
— Не съм и очаквал. А сега си върви.
Саладин се обърна и даде знак на Мустафа. Беше време за молитва.
— Живи ли сме, господарю Тома? — Бедуинът бе взел от Лео кобилата и сега той се поклащаше на гърба на камила по пътя за Джафа. Животното все се опитваше да го захапе за крака.
Също със силата на оръжието френският жребец на Амне бе сменен за друга стара и мършава камила с нацепени копита и едри, засъхнали рани по краката.
— Така изглежда — отвърна Амне.
— Мислех, че султан Саладин е определил цена за главата на всеки рицар тамплиер.
— Така е.
— И въпреки това не взе твоята.
— Защото не му се представих.
— Но сигурно е видял петното на твоята наметка, където преди е бил зашит кръстът. Забелязах, че разглеждаше мястото.
— Но е помислил, че наметалото е крадено, Лео. Защото запазих самообладание и се престорих, че не виждам накъде гледа. Човек е това, което прави и казва, не това, което носи.
— Но защо те пусна? Изглежда взе това решение, след като разгледа кристала.
— И това забеляза, така ли?
— Нищо не пропускам, господарю. Нали тъй си ме учил.
— Отправих гореща молба да ни пусне. Дар от небесата е, че не задържа камъка за себе си.
— Този камък е много ценен за теб, нали, господарю? Какво представлява?
— О, стига си ме разпитвал, Лео! Всяко нещо с времето си.
— Добре, господарю. Ще бъда търпелив. Поне още известно време.
— Какво искаш да направим? — викна Роже, Великият магистър на Ордена на хоспиталиерите, и гласът му отекна до тавана на крепостта в Джафа. Към него се присъединиха гласовете на другите рицари с подвиквания като „Никога!“, „Чуйте само каква наглост!“ и „Няма да стане!“.
— Само папата може да нареди на нашия Орден да влезе в битка — продължи Роже, който едва сдържаше гнева си, и рицарите закимаха.
— Така е — съгласи се Амне, като повиши тон, за да надвика шума в залата. — Също както нашият, така и вашият Орден се подчинява пряко единствено на Негово светейшество. Но тук, у дома, съдбата ни е свързана с тази на краля.
— Ги сключи сделка с Шатильон и така му стана съюзник срещу дявола. Нека сега сам да се оправя.
— Но ако Ги не позволи на Рейнал да тръгне самичък срещу дявола?
— Какво? — Роже все още не беше разбрал накъде клони Амне.
— Ако крал Ги тръгне на война срещу сарацините, а Орденът на хоспиталиерите не го подкрепи какво ще стане?
— Как какво? Сарацините ще духнат на краля под опашката.
— Ами, ако той победи техния султан? — А?
— Представете си, че събраните под знамената му французи от цял Утремер натирят врага и само рицарите от вашия орден не участват в това благородно дело. Какво ще си кажат за вас отвъд морето? Ще секнат заемите от дома, никой повече няма да стъпва в редовете ви. Някои рицари ще трябва да се простят с титлите си.
— Няма да ни е за първи път. И в други времена се е случвало кралете да ни обръщат гръб…
— По ако Негово светейшество… той едва ли ще остане доволен, като узнае новината. Папата също е подвластен на предпочитанията на кралете и на кесиите на онези, които — макар и временно — дърпат конците на властта, нали?
— А-хъммм… — Роже предъвкваше доста мъчително тази нова мисъл. Залата зад Амне притихна, чуваше се само стърженето на тежки ботуши по пода.
— Прав сте, господарю Роже, няма какво да губите, ако сте сигурен, че кралят и неговите сподвижници са обречени на провал в това начинание. Не се и съмнявам, че храбрите воини от Ордена на хоспиталиерите могат сами да защитават честта на оръжието си в тази размирна земя. Но, ако крал Ги и неговият съюзник принц Рейнал излязат победители от предстоящата битка и осъзнаят, че са по-силни от всякога — кой не би се молил да стане точно така, защото ще е грях да се очаква победа на неверниците, нали? — та случи ли се това, сегашното ви въздържание едва ли ще бъде оценено положително на някои важни места.