— Да, мадам. Благодаря ви.
Басовото „фууп-фууп“ на витлата разтърсваше въздуха около „Хюи“-то и блъскаше с невидими чукове по пилотския шлем, който си беше поставил Къртни. Поглеждайки назад, в посоката, от която идваха, той виждаше само равния хоризонт на джунглата.
Трите подразделения на неговия взвод бяха разпределени в хеликоптери, макар че със същия успех биха могли да ги прекарат с камиони през трийсеткилометровата отсечка до целта — Ку Чи. Само че камионите бяха уязвими при засада, дори на сайгонските улици, от селяци с велосипеди, които при разминаване хвърляха торби с експлозив и сетне изчезваха в тълпата. Хеликоптерите можеха да бъдат обстрелвани само при излитане и кацане, но не със същия успех.
Гръмнат ли те обаче, ще ти е все едно.
Къртни проигра отново плана за стоварваме на взвода. Четирите „Хюи“-та щяха да се спуснат по двойки на откритото място между дърветата, готови да поливат всичко наоколо с картечен огън. Надяваше се витлата да вдигнат достатъчно прах, та да попречат на противника да се прицелва точно. Малко прахоляк по яката е по-добре, отколкото куршум в главата.
Веднага щом се приземиха първата група се затича към края на гората. Обикновено подобна тактика свършваше трагично, тъй като вражеските картечари обичаха да се спотайват сред дърветата. Но не и този път. Къртни беше осведомен, че неговият пряк началник е устроил команден пост точно зад тези дървета — или поне такава бе информацията към 6:00 часа тази сутрин.
И когато от храсталака се подаде бяла ръка и им помаха да свърнат наляво, той въздъхна облекчено — американците все още държаха тази позиция.
Веднага щом разположи хората си в храстите, той се отправи към командния пост, следвайки майора в кална камуфлажна униформа и прашни обувки.
Командният пост всъщност бе осемместна палатка, опъната върху засъхнала кал. Въжетата й бяха завързани за клоните на дърветата, краищата на палатката бяха притиснати с големи камъни, вместо с клинове. Полковник Робъртс се бе надвесил над разгъната върху масата карта на района. Той вдигна глава, когато Къртни и майорът се приближиха.
— Майор Бенсън, върнете се и инструктирайте хората на лейтенанта да пазят пълна тишина.
— Слушам, сър. — Майорът кимна и се обърна.
Къртни застана мирно и отдаде чест. Куртката му беше плувнала в пот, обувките му не бяха виждали вакса поне от четири дни.
— Свободно, лейтенант. Не сме в базата.
— Да, сър. Искам да кажа, не, сър.
— Според вас, какъв е броят на виетконгците в района?
— В района на Ку Чи, сър? Или само в този сектор?
— В радиус от триста метра около нашата позиция.
— Съдейки по начина, по който са разпръснати нашите части, сър, без да влизат в стълкновение с когото и да било, бих предположил, че броят им е нула.
— Така ли смятате, лейтенант? А какво ще кажете, ако ви съобщя, че по данни на разузнаването от 18:00 часа вчера около нас се е разположил цял батальон с щаба си?
Къртни погледна към притихналата джунгла и калта, в която се виждаха само отпечатъци от американски обувки с размер от 40 нагоре.
— Бих казал, сър, че са измрели напълно.
— Не са измрели, нито са си отишли, лейтенант. И не ме гледайте така опулено. Казвам ви самата истина.
— Сър, освен, ако разузнаването не ви подвежда, бих казал, че онези жълти маймуни или са се научили да летят, или да се закопават като къртици.
— Започваш да ми харесваш, синко. А сега, разгледай внимателно картата. С „хиксчета“ са отбелязани аномалии, които хората ми са забелязали в околните шубраци.
— Аномалии, сър?
— Къртичини.
— Да, сър. Мога ли да попитам, защо ми казвате всичко това?
— Защото, синко, на твоя взвод се падна честа да слезе първи в тези дупки… а ти ще ми докладваш какво сте открили.
— Да, сър. Благодаря ви, сър.
Къртни приклекна над кръглия отвор, умело замаскиран под кръгъл капак от дебели дъски.
Вратата беше достатъчно здрава да издържи на минохвъргачен обстрел — на всичко, освен директно попадение на артилерийски снаряд. Пантите бяха четири връзки от стара гума, заковани в единия край към забита в земята греда. Отгоре вратата бе скрита под храст, чийто плитки корени бяха прораснали в тънкия слой почва над капака. Достатъчно бе маскировката да се полива от време на време, за да поддържа напълно естествения си вид.
Дупката под капака бе с диаметър един метър. Тунелът се спускаше под ъгъл от четирийсет и пет градуса, стените му бяха съвсем гладки, почти излъскани от многобройните ръце и крака, лазели по тях.
Къртни насочи лъча на фенерчето си навътре в тунела.
Нищо.
Той легна по корем, пъхна раменете си вътре и разпери лакти, за да засенчи проникващата отгоре слънчева светлина. Когато очите му привикнаха с тъмнината, той отново запали фенерчето и го насочи надолу.