Пак нищо.
Той изключи светлината, измъкна се от дупката, претърколи се и седна.
— Какво, да не би да няма дъно, лейтенант? — попита сержант Гибънс.
— Кой знае, може да стига до вкъщи, в Сиукс сити — подметна редник Уилямс.
— Ако е така — рече Къртни, — ще метнем гранатата чак под леглото на майка ти.
Той протегна ръка и Гибънс постави на дланта му една граната.
— Нали си давате сметка, сър — продължи сержантът, — че веднага щом я хвърлите, онези долу ще узнаят, че ние сме тук. Може страшно да ни се ядосат, когато слезем да ги потърсим.
— И на мен ми мина тази мисъл. Исках само да ги предупредя да си държат главите наведени.
Къртни измъкна шплента и хвърли гранатата надолу и настрани по хода на тунела, за да избухне, преди да се удари в земята. Всички отстъпиха назад и запушиха уши.
Фууумп!
Земята под тях потрепери. Десет секунди по-късно от дупката изригна огнен стълб.
— Никой ли няма вкъщи? — попита Джейкъбс.
— Май наистина ще трябва да слизаме долу — въздъхна Къртни и отново приклекна до дупката. — Кой от вас е най-нисък?
Той вдигна глава и огледа насъбралите се около него войници.
— Е, добре — продължи, като видя, че няма доброволци. — Изглежда съм аз.
— Ще бъдем зад вас, лейтенант.
— Много успокоително — засмя се той с престорена храброст. — Само не се блъскайте да ме задминете.
Къртни нямаше никакъв опит с тунели, всъщност, нито един американец във Виетнам по това време не можеше да се похвали с подобни познания. За щастие никога не бе изпитвал клаустрофобия, освен това го биваше в ръкопашния бой, беше тренирал джудо, фехтовка, а и уличен бой с ножове от времето, когато живееше в един окаян квартал на Филаделфия. В тъмното с врага щяха да са един на един, мъж срещу мъж, в затворено пространство, крайно неподходящо за използване на огнестрелни оръжия.
Къртни внимателно прегледа екипировката си: високи, пристегнати догоре с връзки обувки, за да не влизат в тях отровни паяци и плъхове, макар че, ако долу наистина се спотайваше цял батальон северовиетнамци, плъховете навярно отдавна бяха изядени. За оръжие взе само офицерския пистолет, но го затъкна отзад в колана, вместо да го държи в кобура. В лявата ръка държеше фенерчето със съвсем нови батерии. Щеше да го използва само като изненада, предпочиташе да се движи пипнешком в мрака, както без съмнение щеше да прави и противникът. В дясната си ръка стискаше кейбара — дълъг десантен нож с оксидирано острие и обла дръжка с покритие от порест каучук. Държеше го диагонално на дланта, като опитен Исак Ангел, готов да го употреби както за горен удар, тъй и за мушкане отдолу. Въжето усука около раменете си и го прокара под колана.
— Едно дръпване ще значи отпусни повече — обясни на Гибънс. — Две — изтеглете ме обратно. Май това е всичко, а?
— Да, сър.
— Колко имаш тук? Двайсет и пет метра?
— Да, сър.
— Сигурно няма да ни потрябва повече. Ако се наложи да завържеш още, дръпни два пъти, за да ме уведомиш. Разбрано?
— Тъй вярно, сър. — Гибънс и останалите се бяха умълчали. Никакви шеги.
Къртни огледа огряната от слънце поляна, пое няколко пъти въздух с пълни гърди, сякаш се готвеше да се гмурне, и приклекна до дупката.
— Сър! Почакайте!
Къртни спря на ръба и се обърна. Към тях тичаше нисък, плещест мъж с черна камуфлажна униформа и надпис „Бушон“ на гърдите. Имаше нещо странно в тази почти новичка униформа, сякаш беше театрален костюм, а не дреха, в която мъжът бе живял поне няколко месеца. Дори краищата на куртката и панталона бяха все още колосани и чистички, като че току що извадени от кутията. Носеше автоматична пушка М-16, а на гърдите му бяха кръстосани патрондаши, лъщящи като пластмасови играчки.
— Да? Какво има, редник?
— Полковникът нареди аз да сляза пръв, сър. Имам опит с тези дупки.
Къртни го огледа преценяващо. Раменете му бяха широки поне метър. В тесния тунел непознатият щеше да се чувства като коркова тапа в гърлото на бутилка. Пък и кой американец би могъл да се похвали с опит с дупките на виетнамците? Току-що бяха започнали да ги откриват.
— Не, редник… хъм, Бушон. Възхищавам се на куража ви, но аз трябва да сляза пръв.
— Грешите, сър.
— Какво искаш да кажеш?
— Съвсем не сте прав, сър.
— И защо да не съм?
Мъжът дори не трепна под строгия му поглед.
— Твърде ценен сте, за да ви загубим, сър. Заповед на полковника.
Къртни се замисли. Мъжът се бе появил от изток, а командният пост се намираше на запад. Храсталакът не беше толкова гъст, че да му се е наложило да заобикаля толкова.