— Сержант Гибънс, донесете още едно въже — нареди Къртни и се обърна към Бушон: — Щом полковник Робъртс е толкова загрижен за моята безопасност, вие ще слезете с мен и ще ми пазите гърба.
— Да, сър — кимна мъжът.
След минута здравенякът Бушон се освободи от пушката и патрондаша си и вместо тях получи нож, прожектор и офицерски пистолет, който затъкна в колана.
— Да вървим. — Къртни коленичи отново, пъхна се в дупката и започна да лази.
Само два метра след входа телата им запречиха напълно светлината, освен редките лъчи, които се прецеждаха между краката им. Къртни откри, че ще трябва да използва раменете и гърба си като опора в тавана, за да облекчи напрежението върху ръцете и китките си. Наложи се да пъхне ножа и фенерчето в колана, за да освободи ръцете си. Щеше да е много по-лесно да се спускат наопаки — с краката напред, само дето не знаеха какво ги чака долу.
От време на време от тавана се отронваха буци пръст, търкулваха се по раменете им и трополяха пред тях, сякаш, за да известят посрещачите за пристигането им. Но нищо не можеше да се направи. Ако не убиват скоростта, щяха да се плъзгат надолу все по-бързо, докато накрая попаднат право в ръцете на виетконгците.
След около петдесет „крачки“ — които Къртни измери с колене — той пъхна глава между краката си и зашепна на Бушон отзад:
— Да спрем и да се ослушаме.
Вместо отговор чу само задъхано сумтене.
Разпери ръце и забоде върховете на обувките си в стените, за да се задържи. Бушон последва примера му. Тежкото им дишане изпълни тунела.
— Не трябваше ли по-надолу въздухът да е хладен?
— Още е рано — отвърна тихо Бушон.
— Стените са сухи. Странно, като се има предвид колко близо сме до реката.
— Някой от виетнамците сигурно е учил хидроинженерство. Вероятно съоръжението е снабдено с дренажни канали и вентилационни шахти. Не бих се изненадал, ако долу се натъкнем на циментов под или твърда глина.
— Е, скоро ще разберем. Да тръгваме.
След още двайсет и пет крачки стигнаха до разклонение — главният тунел, който бяха следвали, извиваше наляво, а вдясно, под четирийсет и пет градуса продължаваше друг, по-тесен тунел. Продължиха по главния, защото беше по-равен, а умората вече си казваше своето. Тунелът беше съвсем прав около три метра и завършваше с врата от гладко дърво. Дъските бяха заковани толкова плътно, че Къртни не успя да пъхне върха на ножа между тях.
Опря ухо на дървото и се заслуша.
Нищо.
— Май тук попаднахме в задънен край — прошепна той.
— Или зад вратата дебне някой, който сега съвсем бавно дърпа спусъка… сър.
— Добре… да опитаме другото разклонение. Върнаха се до мястото, където тунелите се разделяха.
Къртни погледна назад с надеждата да зърне светлината на отвора, но имаше само непрогледен мрак.
— Не мога да видя светлината — посочи той.
— Може някой от хората ви да се е надвесил над дупката и да я запречва, сър.
— Сигурно си прав.
Къртни се протегна и размърда рамене, приготвяйки се за поредното изтощително свличане. Дали и Бушон беше изморен като него? Не дишаше кой знае колко тежко. И нима наистина се бяха спуснали само двайсет и пет метра? Струваше му се много повече.
На двайсетина метра по-нататък в новия тунел стигнаха още едно разклонение. Левият тунел се спускаше надолу, а десният се изкачваше под ъгъл от четирийсет и пет градуса.
— Единият — надолу, другият — нагоре. Кой избираш, Бушон?
— Надолу най-вероятно ще открием хора или подпочвени води. Горният сигурно извежда на повърхността. Въпросът е какво търсим — бой или път навън?
— Слязохме да видим какво има тук.
— И какво видяхме досега?
— Че който и да е изкопал тези тунели, не се е шегувал. Трябва да сме на… трийсет метра под земята. Стените на тунелите се гладки и сухи, които означава, че са строени с вещина и предварително планиране. Има дренаж, вентилационни шахти. Някой доста време си е играл да ги копае.
— Години, сър.
— Знаеш го със сигурност, така ли?
— Така предполагам, сър.
— Хъммм. — Къртни изведнъж се сети за нещо. — Чакай, Гибънс трябваше да сигнализира, преди да завърже ново въже. Я да проверя дали онези горе не са задрямали.
Къртни се извъртя и дръпна силно въжето. То се спусна към него, повличайки множество дребни буци.
— Доста свободно въже ми е отпуснал. Я опитай твоето. Бушон на свой ред дръпна въжето. Скоро цялото се нави в краката му.
— Какво означава това? — Къртни отново задърпа своето и то вървеше съвсем свободно. Започна да го навива около ръката си и не след дълго пръстите му напипаха края. Беше отрязан съвсем равно.