Внезапно стените на тунела сякаш ги притиснаха. Бушон намери пипнешком края на въжето на Къртни.
— Сър, предлагам да отстъпваме — прошепна той. — Веднага.
Къртни въздъхна, пресегна се и го бутна по рамото.
— Ти ще водиш.
Започнаха да се катерят. Беше далеч по-трудно, особено на колене, защото панталоните им се хлъзгаха. Скоро кожата на коленете страшно го заболя, но в този момент Бушон изведнъж спря.
— Какво има?
— Разклонение. Тунелите са три. И трите вървят нагоре, под един и същи ъгъл.
— Сигурно като сме слизали не сме забелязали третия.
— Така ще е, сър.
— Светни за кратко и потърси драскотини и следи от краката ни.
За миг тунелът се озари от ярко блясваме. Мъжът пред него се беше навел и сумтеше… или душеше?
— Не мога да позная, сър. — Светлината угасна.
— Как мислиш, дали не сме слезли по средния? В това има логика, нали? Ако бяхме дошли по левия или десния, щяхме да забележим празното пространство между тях.
Бушон мълчеше.
— Така е, нали?
— Възможно е, сър. Но не бих заложил живота си на това.
— Трябва да изберем някой, редник. Предлагам да бъде средният.
— Както кажете, сър.
Бушон отново запълзя. Продължиха да се катерят още петнайсетина метра, след това подът се изравни. Дали тук някъде не се натъкнаха на дървената врата? В мрака Къртни се чувстваше съвсем объркан. Започна да се съмнява дали не е взел грешно решение и дали не трябва да се върнат обратно при тройното разклонение. Когато тунелът пое надолу, вече знаеше със сигурност, че е сбъркал.
— Редник, струва ми се…
Мъжът отпред внезапно изчезна. Само преди секунда обувките му риеха в податливата почва, а ето че сега го нямаше. Единственият шум бе изненадано възклицание и — няколко секунди по-късно — глухо тупване.
— Редник Бушон?
Къртни запали фенерчето и огледа тунела пред себе си. Кръгла, черна дупка с диаметър близо метър се простираше от едната стена до другата. Той се наведе и насочи светлината надолу. Късата вертикална шахта се отваряше в голяма подземна кухина. Някъде долу, където светлината от фенерчето му почти се разсейваше, той успя да различи зелена войнишка обувка. Проследи обутия в клин крак и забеляза, че е свит под неестествен ъгъл. Малко по-нататък съзря мускулестия торс.
— Бушон!
— Тук съм, лейтенант. По-добре не викайте. Намирам се в някаква стая е маса или платформа под мен.
— Можеш ли да се изправиш?
— Не и с този крак.
— Имам въже. Ще го спусна, но няма за какво да го вържа. Там има ли нещо, което да поставим напряко на дупката? Като крак на стол, например, или цепеница?
Бушон извади фенерчето и го завъртя, за да огледа помещението.
— Нищо, което да свърши работа, сър.
— Добре, претърколи се настрани. Аз ще скоча и ще се опитам да ти помогна.
— Сър, ще бъде по-добре да се върнете при разклонението и да опитате някой от другите два тунела. Трябва да се качите горе.
— Глупости, не мога да те изоставя.
— Нямаме кой знае какъв избор, лейтенант. Дори и да намерите някоя греда и завържете въжето за нея, никога няма да успеете да ме издърпате обратно. Горе няма достатъчно място за маневриране.
— Като сляза, ще потърсим друг изход от помещението.
— Сър, може да останем тук месеци.
— Това са само предположения.
— Така е, сър, повярвайте.
— Изтегли се настрани. Слизам при теб.
Преди войникът да опита да го разубеди, Къртни спусна крака в дупката и се приготви да скочи. Долу Бушон се размърда с болезнен стон. Къртни тупна на мястото, където допреди миг бе лежал Бушон, сред останките от масата. Той се изправи, запали отново фенерчето и го завъртя.
Бледозелени стени, набръчкани, сякаш бяха покрити с плат. На места дори мъждукаха подобни на копчета предмети. Също бледи, помръдващи лениво като риби предмети — ръце. Ръце, стиснали прикладите на пушки и дръжките на ножове. И още отблясъци — очи, които бяха втренчени в двамата американци.
Бушон изстена отново и се надигна, за да прикрие с тяло лейтенанта. Къртни надникна през рамото му. Мъжът бе застанал приведен като борец, с разперени ръце, подпрял се на здравия си крак. Изглежда бе изгубил ножа си при падането, но в ръката му лъщеше смъртоносен кинжал с триъгълно острие. Върху дръжката проблясваха скъпоценни камъни, острието сочеше напред и нагоре и помръдваше лекичко, сякаш подканяше първата си жертва.
Къртни премести своя нож в лявата си ръка, а с дясната сграбчи пистолета.
— Редник, нали не смяташ да ме лишиш от удоволствието да участвам в тая борба?