Амне бръкна и извади Камъка с голи пръсти.
Веднага почувства познатото болезнено пробождане. С времето и с натрупания опит болката ставаше все по-поносима, но не намаляваше. Беше като трепване на конска шия, след като животното е било улучено от стрела. Като тремора на наближаващата смърт.
Ала докосването пробуди също така и музика в душата му — ангелски хор пееше осанна за Бога. Небесен музикален съпровод, който не секваше, докато държеше Камъка в ръце.
В същото време величаво сияние замъгли зрението му — фонтан от цветове, като онези, които хвърля върху стена пречупен през кристал слънчев лъч. Цветовете танцуваха и плетяха фигури в ума му, докато Пазителят не положи Камъка върху голите дъски на работната маса.
Сега вече Амне дишаше тежко.
Почти винаги се опасяваше, че яйцето ще прогори дупка в дебелото дърво. Продължаваше да носи в себе си тази наивна тревога, макар вече да знаеше, че енергията, която излъчваше Камъкът, не беше от такъв вид.
Следващата част от ритуала на предричането беше обикновена алхимия. Амне смеси в една реторта розмариново масло, сушен босилек и розова есенция — доста скъпа, внесена от Франция на разноски на Ордена — с чиста кладенчова вода и малко дестилирано вино. Сама по себе си гази микстура не притежаваше никакви особени свойства, тя само създаваше необходимата за Камъка среда.
Пазителят разклати сместа и я остани да се загрее над парче лоена свещ. Грижливо поскъсяваше фитила, клатушкаше стъкленицата, за да поддържа нужната температура, при която течността леко да се изпарява, без да кипва. Скоро от тясното и извито гърло на ретортата се надигна пара, които Амне насочваше право към заострения край на Камъка.
Бе достигнал до този процес след многобройни опити и грешки. Сам по себе си Камъкът беше твърде тъмен, за да може да се надзърне в него. Имаше кафяво-червеникава окраска, съвсем непрозрачна, освен ако се гледаше в най-светлия му участък, при това на ярка слънчева светлина.
Енергията на Камъка можеше да влияе на предметите, намиращи се в непосредствена близост до него, но съвсем слабо. Затова пък димът и водната пара бяха в състояние да разсейват непрозрачната му завеса. Още по-добре се получаваше, когато се използваше смес от розмариново масло с вода, вино и някои билки.
Какво щеше да му бъде показано, зависеше предимно от прищевките на Камъка, но в никакъв случай не от желанията на Тома Амне.
Веднъж му бе разкрил точното местонахождение на златната мина на Приам, запечатана с грамадна каменна плоча, на стотина стъпки под един храсталак близо до Илиум. Амне веднага бе споходен от желание да прати там експедиция и да открие съкровището, но накрая съмнението го накара да се откаже.
Камъкът, разбира се, никога не би го измамил, но би могъл да заблуди твърде изострените му в момента на общуване сетива и да го подведе в невярна посока. Този Илиум, който му бе показал, би могъл да не е действителният, защото нерядко Камъкът го отвеждаше в светове, различни от обитавания от Тома.
Един ден обаче му показа нещо реално — невидимата структура на Ордена на тамплиерите. Видението представляваше кула дялани камъни, всеки от които молитва, паричен заем или военна победа. Девет Велики Магистъра се бяха сменили преди Жерар, като се започне с Хю дьо Пайен в 1128 година след Христа, който чрез интригантство и силата на оръжието бе извоювал и задържал този оазис насред Светите земи за своите нормандци. Видя светлокоси свирепи воини, прекосили нявга Северно море, за да се заселят по западното крайбрежие на Франция. Същите тези синове на бурята, които бяха построили корабите на Уилям, когато той тръгнал да сложи ръка върху острова, завладян от саксонците. А сега, близо 120 години по-късно, когато старият английски крал Хенри воюваше с младия френски крал Филип, нормандските франки отново бяха в центъра на събитията — същински създатели и унищожители на крале. А в същото време, отвъд много земи и морета, техните събратя се сражаваха в редовете на Ордена на тамплиерите, за да помогнат и на двамата крале да обявят Светите земи за свои владения.
По време на едно видение, предизвикано от Камъка, Тома Амне бе зърнал в кипящата мъгла на ретортата препускащи рицари тамплиери, облечени с доспехи, каквито се носеха преди шейсетина години. Подрънкваха ризници, развяваха се бели наметки с яркочервени кръстове, святкаха мечове, копия стърчаха над щитове с характерната за нормандците сърцевидна форма. Живите храбреци яздеха бели коне и очите на ездачите бяха мътни и заслепени. Врани жребци носеха мъртвите души, в погледите на които сияеха откровения за възмездието на Один и възкресението във Валхала!…