Именно Хасан бе създал мита за Тайната градина. Обещанието някой ден да се озоват в Рая не беше достатъчно за онези, които влизаха в сектата на хашишиюните. Но да посещаваш рая на Земята, роден от изпаренията на погълнатия дим, за това всеки един от тези отчаяни мъже мечтаеше. И Хасан им го даваше.
Беше подбрал внимателно философията си. Новият суфистки мистицизъм и дервишкият начин за посвещаване чрез танцуване до пълно изтощение си паснаха добре с пушенето на хашиш. Така градината се превърна в жадуваната награда за онези, които убиваха по заповед на своя водач. Сляпо подчинение, заради блаженството, себеотдаване и вярна служба, това бяха оковите, с които държеше своята малка група — поне през първия си живот.
Но докъде бяха стигнали хашишиюните сега! Старият Синан, някога опитен боец, се беше сгърбил от тежестта на годините. Смучеше хашиша, сякаш е чист планински въздух. Той и приятелите му живееха като халифи: само спяха и плюскаха, търкаляха се с жени, пърдяха и пафкаха хашиш. От месеци Синан не беше излизал на мисия — дори не беше участвал в подготовката.
Синан се подпря на лакът и махна с ръка на Хасан.
— Вино.
Хасан потопи лакираната купичка в каната до лявата ръка на своя водач и я поднесе към устните му.
Сипан отпи дълбока глътка и премлясна. След това махна немощно с ръка и го отпъди настрани.
— Чухте ли с какво се е захванал оня фукльо Саладин? — попита той.
— Да, такава армия отдавна не сме имали — кимна унесено един от останалите.
— И всичко това, за да прогонят някакъв французин, който можеше да си иде от този свят отдавна — стига да му бяхме пратили някого.
— Това предложение ли е, господарю? — попита тихо Хасан.
— Не, не е. — Синан се закашля болнаво, надигна се и се заметна с джелабата. — Нито един от хашишиюните не бива да се замесва в тоя глупав джихад. Заповядвам… през следващите дванадесет месеца главите на французите да се смятат за неприкосновени. Никой не бива да пострада.
Без да разсъждават, останалите присъстващи побързаха да закимат одобрително.
— Добре ще се посмеем на аюбитите.
— Това ще научи Саладин да не се захваща с битки, които не може да спечели.
— Нека си върви обратно в Египет.
— Да си охлади задника в Нил.
— Но… — Хасан надигна глас, за да разсее тази мъгла на самодоволство. — Няма ли да изпуснем една удобна възможност?
Синан извъртя лице към младия мъж и повдигна вежди, които се събраха като съвкупяващи се дървеници.
— Не е изключено — продължи невъзмутимо Хасан, — със силата, която е събрал, наистина да прогони франките от земята на исляма. Този Рейнал е отвратителна свиня, с окървавени ръце и кал по ботушите. Позволи си да оскърби името на Пророка! — в този момент очите на младия мъж се насочиха към купичката вино, която беше напълнил преди малко. — Този човек няма капчица достойнство, той живее, за да взема, да граби и да насилва.
— В такъв случай вятърът ще го издуха — засмя се глуповато Синан.
— Щеше отдавна да го стори, ако не бяха другите рицари, тамплиерите. Но мисля, че сега имаме подходяща възможност да им стъпим на шията. Да ги смачкаме, да им скършим гръбнака, както копито на кон смазва скорпион в пустинята, а сетне вятърът отнася останките му към Палестина.
— Красиви думи, младежо, но те са с хиляди. И всеки от тях носи тежък стоманен меч и язди грамаден мускулест кон.
— А Саладин е събрал армия от сто хиляди войници, за да ги срази. И ще го направи — в очите на Хасан сияеше такава абсолютна увереност, че другите приеха думите му за пророчество. — И тогава — продължи той, — когато си отидат нашествениците, привикналите да превиват гръб селяни и овчари може би ще поискат повече свобода. Колко дълго абасидите, селджуците и дори аюбитите ще сдържат желанието на палестинците да управляват в собствената си земя? От хиляда години тази страна дава на чужденците всичко, което има. Време е Палестина да даде нещо на собствения си народ.
— Да се управлява сама? — подскочи един от мъжете.
— Чужди господари? Абасидите?
— И този си го бива.
— Синан, твоят чирак бил голям шегаджия.
— Какви идеи!
Синан погледна намръщено Хасан и му махна с ръка да млъкне.
— Стига с този вятър от устата — рече той. — В края на краищата ние сме хора на действието, не на думите.