Сбръчканата му ръка сякаш от само себе си се спусна към наргилето. С опитни движения той нагласи мундщука и даде знак на Хасан да му подаде един въглен от огнището.
Стълб от прах се вдигаше към небето там, където минаваше армията на Саладин.
Настанен удобно върху широкото седло на своя черен арабски жребец, султанът погледна назад към долината. Той, разбира се, не можеше да види прашния стълб. Прахолякът се вдигаше от копитата на конете, яздени от неговите облечени в златисти ризници копиеносци и от ботушите на пешаците. Отблизо той беше като ниска приземна мъгла, стигаща до коленете на конете, на известно разстояние наподобяваше мараня, над която прозираха перата по главите на конниците и щръкналите пики на пехотата. В далечината се превръщаше в облак, който скриваше околните хълмове, подскачащите равномерно глави на конете и островърхите шлемове на техните ездачи.
Но макар да не виждаше прашния стълб, Саладин знаеше за него и си даваше сметка, че може да бъде забелязан надалеч и че всеки, който го зърне, ще разбере какво го е породило.
Но същата информация би могъл да получи и от градския пазар.
Някога Моабският Керак е бил само укрепление на хълма. Построили го в далеч по-спокойни времена, когато пастирите спели под открито небе и решавали споровете си за права върху пасищата и откраднати агнета с острия край на гегата. Сега, през време на християнското господство, стените му бяха подсилени с камък и завършваха с назъбени бойници и стрелкови кули, а под тях зееше ров. От другата страна на рова, в кулите, дебнеха английски стрелци, чийто оръжия мятаха металните си стрели на петстотин стъпки разстояние. Но имаха ли, запита се Саладин, лъконосците на Рейнал сто хиляди стрели?
Керакът бе разположен в далечния край на долината, където се събираха две планински вериги. Задната страна на крепостта беше по-слабо защитена, с по-тесен и плитък ров и не толкова висока стена. Но всяка армия, приближаваща се от тази посока, щеше да се принуди да си събере фланговете и да се притисне между стръмно издигащите се предпланински склонове. Дори неголям отряд християнски конници, прикрити зад тези хълмове, биха могли да нападнат изневиделица и да всеят хаос в редиците на атакуващата армия.
Саладин предпочиташе директната атака, а и без това вече беше известил присъствието си с прашния облак.
— Да не би да се задава буря?
Крал Ги вдигна ръка, за да засенчи ослепителния блясък на юнското слънце. Ръката му се люшна, следвайки движението на коня, и сянката й пробягна през лицето му.
— Едва ли, господарю. Буреносните облаци са с черно дъно — отвърна Амне. — Рядко имат жълт цвят и не се издигат над долината.
Великият Магистър Жерар погледна към Тома зад гърба на краля и се подсмихна презрително.
— В такъв случай трябва да сме съвсем близо до тези голтаци? — продължи Ги с писклив ентусиазъм в гласа.
— Вероятно сме на един ден езда от техния ариергард.
— Може и повече — отбеляза кралят. — Значи няма надежда да ги застигнем още днес следобед? — Той погледна към слънцето. — От зори катерим тия планини. Предлагам да направим стан и да обмислим стратегията.
— Разбира се, милорд, но конете могат да издържат поне още час.
— Аз пък казвам, Магистър Жерар, че тук имаме добра позиция и достатъчно прясна вода. Кой може да знае какво ни очаква по-нататък?
Сега беше ред на Амне да се наведе над коня и да погледне към Жерар, който почесваше замислено брадата си. Не беше в стила на Тома да ехидничи, когато господарят му е в затруднено положение.
След преминаването на Саладиновата армия през тези земи почти не беше останала трева. Водоизточниците бяха изпотъпкани, разкаляни и оставени да изсъхнат на слънцето. Нямаше нито едно подходящо местенце за стануване в цялата долина, нито щеше да има поне още цяла година.
Но би ли се съгласил кралят да преследва толкова дълго Саладин? Изглежда беше твърдо решен да го стори.
Тамплиерите бяха набрали тази армия за Ги — двайсет хиляди конни рицари, французи и англичани — с остатъка от парите, дарени на Ордена от крал Анри за убийството на Тома Бекет, архиепископа на Кентърбъри. Както Ги бе предположил, наложи се да свалят всеки втори войник от стените на Йерусалим и от всички останали християнски крепости в Утремер. Без съмнение това бе последната голяма армия, събирана от Франция в Светите земи. Подобно пророчество не изискваше от Тома да се допитва до кристала.
Като самопровъзгласен защитник на Светия кръст, крал Ги бе настоял да вземат по време на похода парченце от Истинския кръст, което да ги води и защитава в това начинание. Светинята се пренасяше в златно ковчеже и бе показана на всеки един от рицарите, които напускаха стените на Йерусалим през главната порта и покрай хълма Голгота. (Един маршрут, който Амне никога не би избрал, ако му се налагаше да тръгне срещу петорно превъзхождащ го противник). Сега Ковчежето с кръста бе прикрепено към седлото на най-силния и най-храбър рицар. А когато избраникът почувстваше, че тежестта на оказаната му чест е твърде голяма за скромната му душа — както и за издръжливостта на мускулите му, — той щеше да го предаде на следващия избраник.