Амне на два пъти бе отказал тази чест.
Ала по-преди, докато още се подготвяха за похода, бе имал възможността да се приближи до ковчежето, докато още беше положено в параклиса. Късно една вечер, когато наоколо нямаше никой, той отключи катинарчето, повдигна капака и докосна с пръст изсъхналото дърво. Очакваше да почувства вълнение, усещане за сила, каквото му даваше Камъка. Но не усети нищо повече, отколкото ако се бе допрял до ъгъла на масата, или до вратата. Долови слабите пулсации на някога живото дърво, сега само спомен в засъхналите клетки, но подобно усещане бе стаено във всеки дървен предмет. Къде беше агонията на Исус? Позорът на живото дърво, на което бе увиснал? Гневът на Господа Бога, съгледал едничкия си син, принесен в жертва? Нищо от това не бе останало в дървото. Инак Амне щеше да го почувства.
Докато Тома разсъждаваше за мнимата святост на тяхната реликва, спорът между краля и Жерар продължаваше. Амне знаеше, че изходът от този спор ще зависи от това, страхът пред кого надделява в душата на Ги — пред Саладин или Великия Магистър.
— Тъкмо виконтът от Триполи — казваше в този момент Ги, — ме предупреждаваше, че денят, в който срещна в бой Саладин, ще е последният ден от властването ми в Йерусалим.
— И вие му повярвахте? — повдигна надменно вежди Жерар. — Знаем добре колко го бива този ваш виконт. Сир, нима ще се доверите на един предател?
— Когато ми предсказа тази участ, той още не беше подкупен от сарацините.
— Но не и сърнето му, господарю… Знаете, че тамплиерите се заклеха във вярност към вас. Няма да изпуснем тази възможност да сразим веднъж и завинаги Саладин.
— Сигурен съм в това, Жерар. Но аз съм вашият крал и затова нареждам…
— Да, господарю?
— Да вдигнем стана тук.
Султан Саладин погледна към покритото с трупове на хора и животни поле. Всеки от тях бе прикован към земята с една или повече дълги метални стрели, пратени от английските лъконосци.
Труповете не бяха прекарали достатъчно време под слънцето, за да започнат да издават воня на разложено. Но опитът му подсказваше, че скоро издутите им кореми щяха да започнат да се пръскат под напора на събраните в червата газове. Първи щяха да са конете и шумът от спрасканите им търбуси щеше да се чува чак в шатрата му, далеч от бойната линия. След подобна канонада и най-смелият сред войниците му нямаше да посмее да прекоси отново полето.
Не ровът, заобикалящ Керака, бе спрял устрема на атаката му. Саладин знаеше, че може да разпореди на хората си да го щурмуват в името на Аллах, докато го запълнят с телата си и създадат мост, по който останалите да се хвърлят срещу стените.
Степите му бяха донесли поражение. Оцелелите твърдяха, че са високи по сто лакътя. Построени от здрав камък, те бяха иззидани толкова изкусно, че хората му не можеха да открият и най-малка цепнатина, за която да се захванат. А отгоре ги чакаха френските копиеносци, които ловко отблъскваха назад подпрените стълби. Там бяха и прословутите стрелци, които безпрепятствено поваляха един след друг най-смелите сарацини. Но Рейнал дьо Шатийон разполагаше с още средства за отбрана: тежки камъни, котли с врящо олио, кошници с насмолени запалителни топки.
Саладин бе пратил съгледвачите си да дирят и други възможности. Предложиха му да прокопаят тунел под стената, като го подсилват с греди и подпори, а като го завършат, да издърпат подпорите и да съборят участък от стената. Но почвата беше скалиста, а далекобойността на английските лъкове изискваше да започнат тунела отдалече, което означаваше, че ще копаят поне два месеца. Освен това стени с толкова дебели основи изискваха дваж по-голяма подземна кухина, за да бъдат срутени поне отчасти. Задача, която караше дори Саладин да поклаща недоверчиво глава, макар да бе надарен с огромно въображение.
Известно време султанът обмисля възможността да превземе крепостта с измама. Например, би могъл да покани Рейнал и хората му на преговори — европейците ужасно си падаха по приказките. А по време на срещата някой от хашишиюните да метне примка на шията на принца на Антиохия. И нека шейтанът се занимава с последствията.