Но и тук Саладин удари на камък — хашишиюните бяха отказали да участват в обявения от него джихад. А никой от помощниците му не бе опитен в подобно дело.
Оставаха няколко възможности. Да обсаждат стените на крепостта с надеждата Рейнал някой ден да се предаде, но отвън воините му щяха да са подложени на глад и жажда, докато вътре принцът разполагаше със солидни запаси от храна и няколко извора, както и сянка над главите на хората си. При подобно положение първи, естествено, щяха да клюмнат сарацините. И тогава, забравили джихада, щяха да се изнижат един по един, докато огромното море от хора и животни се стопи до локва сред дюните.
Или да чака, докато армията на крал Ги — за която вече се говореше по пазарищата — го нападне в гръб. Не беше чак толкова голяма, че да го разбие отведнъж, но срещата с нея щеше да му струва живота на още скъпоценни войници.
Ако ще взема главата на Ги, по-добре да го стори някъде, където ще е в състояние да разтвори широко уста, за да го погълне наведнъж.
— Мустафа! — извика той.
— Да, господарю?
— Армията да се готви за оттегляне.
— В каква посока ще пожелае пресветлейшият?
— На север. Към Галилейското езеро.
— Разбрано, всемогъщи.
— Там има още няколко християнски крепости, с които можем да си опитаме силите. Рейнал ще ни почака тук.
— Да, господарю.
— Отишли са си? Какво искаш да кажеш с това, че са си отишли?
— Няма ги в равнината, милорд.
— Не може да бъде! Ей, момче, ти май още спиш!
— Не, милорд! В долината не е останал нито един сарацин!
— Няма да повярвам, докато не го видя с очите си!
Жерар дьо Ридфорд се надигна от стола и погледна на север, над върховете на франкските шатри.
— Нищо не виждам от тук. Тома, ела ми помогни да се покатеря!
Великият Магистър постави крак на стола, стъпи с другия на гърба на Амне и проточи врат.
— Прахолякът ми пречи да видя — измърмори недоволно той.
— Поне знамената им не виждаш ли? — попита Амне.
— Нито едно… Но дали ги развяват толкова рано сутрин? Може нощем да ги сгъват.
— Мисля, че ги оставят на пръти, както нашите.
— Тогава сарацините наистина са си тръгнали. Дявол ги взел!
— Това не е ли хубаво?
— Не и когато се надявах да ги притисна към стените на Керака и с помощта на Рейнал да ги смачкам.
— Рейнал известен ли беше за този план, милорд?
— Още не. Щяхме да му пратим съобщение, когато приближим и се подготвим за удар.
— Аха, съобщение. С гълъб, предполагам?
Жерар изгледа свъсено Амне.
— Гълъб или нещо подобно. — Той скочи на земята и си изтупа ръцете. — Някой да съобщи на краля!
— Да, Ги няма да остане доволен! Жерар се намръщи отново.
— За глупак ли ме вземаш, Тома?
— Не, милорд.
— Гледай да е така.
— Отишли си значи? — повтори крал Ги, вдигнал лице над легена. От брадата му се стичаше ароматизирана с розово масло вода.
— Така изглежда, господарю — кимна Жерар.
Той и всички останали главни рицари се бяха събрали пред шатрата на краля. Грамадната палатка беше истинско произведение на шивашкото изкуство — централният й павилион покриваше кръгло пространство, достатъчно просторно да побере всички придворни благородници. Имаше и няколко странични помещения, свързани с платнени проходи, където бяха разположени спалните, столовата, стаята за лични аудиенции и отделението за забавления.
За да се разпознава отдалеч, кралската шатра бе оцветена в яркочервено и имаше тъмночервени завеси от брокат отвън на прозорчетата, върху които бяха избродирани ликовете на дванадесетте апостоли и гербовете на френските благородници, представени в Светите земи. Говореше се, че шатрата била подарък от Сибила, първопричината за щастливата участ на крал Ги.
— А-хъм! — Звукът стресна Жерар, който се любуваше на този замък от плат. Крал Ги бе протегнал ръка с обърната нагоре длан. Великият Магистър побърза да преметне през нея ленена кърпа. Кралят избърса лицето си.
— Значи сме ги подплашили — заключи той.
— Така изглежда, сир.
— Накъде са тръгнали?
Жерар не бързаше да отговори, сякаш преценяваше думите си. Амне се възхити от дипломатическите му умения.
Имаше само една посока, в която би могла да тръгне сила с подобни размери: на север, покрай Моаб и после към Галилейското море. Саладин предвождаше колона от сто хиляди мъже, само една осма от тях конници и поне половината от това число — прислуга, роби, готвачи и коняри, лакеи и шпиони, както много товарен добитък и търговски кервани. Би било истинска лудост да ги преведе през планинските вериги на запад и на изток. От времето на Ханибал никой не бе опитвал подобно нещо. Да ги върне на юг би означавало да изгуби елемента на изненада — защото тогава трябваше да преминат през лагера на краля. Не, единствената разумна посока беше на север, покрай крепостта на Рейнал.