Выбрать главу

Но и тук Саладин удари на камък — хашишиюните бяха отказали да участват в обявения от него джихад. А никой от помощниците му не бе опитен в подобно дело.

Оставаха няколко възможности. Да обсаждат стените на крепостта с надеждата Рейнал някой ден да се предаде, но отвън воините му щяха да са подложени на глад и жажда, докато вътре принцът разполагаше със солидни запаси от храна и няколко извора, както и сянка над главите на хората си. При подобно положение първи, естествено, щяха да клюмнат сарацините. И тогава, забравили джихада, щяха да се изнижат един по един, докато огромното море от хора и животни се стопи до локва сред дюните.

Или да чака, докато армията на крал Ги — за която вече се говореше по пазарищата — го нападне в гръб. Не беше чак толкова голяма, че да го разбие отведнъж, но срещата с нея щеше да му струва живота на още скъпоценни войници.

Ако ще взема главата на Ги, по-добре да го стори някъде, където ще е в състояние да разтвори широко уста, за да го погълне наведнъж.

— Мустафа! — извика той.

— Да, господарю?

— Армията да се готви за оттегляне.

— В каква посока ще пожелае пресветлейшият?

— На север. Към Галилейското езеро.

— Разбрано, всемогъщи.

— Там има още няколко християнски крепости, с които можем да си опитаме силите. Рейнал ще ни почака тук.

— Да, господарю.

— Отишли са си? Какво искаш да кажеш с това, че са си отишли?

— Няма ги в равнината, милорд.

— Не може да бъде! Ей, момче, ти май още спиш!

— Не, милорд! В долината не е останал нито един сарацин!

— Няма да повярвам, докато не го видя с очите си!

Жерар дьо Ридфорд се надигна от стола и погледна на север, над върховете на франкските шатри.

— Нищо не виждам от тук. Тома, ела ми помогни да се покатеря!

Великият Магистър постави крак на стола, стъпи с другия на гърба на Амне и проточи врат.

— Прахолякът ми пречи да видя — измърмори недоволно той.

— Поне знамената им не виждаш ли? — попита Амне.

— Нито едно… Но дали ги развяват толкова рано сутрин? Може нощем да ги сгъват.

— Мисля, че ги оставят на пръти, както нашите.

— Тогава сарацините наистина са си тръгнали. Дявол ги взел!

— Това не е ли хубаво?

— Не и когато се надявах да ги притисна към стените на Керака и с помощта на Рейнал да ги смачкам.

— Рейнал известен ли беше за този план, милорд?

— Още не. Щяхме да му пратим съобщение, когато приближим и се подготвим за удар.

— Аха, съобщение. С гълъб, предполагам?

Жерар изгледа свъсено Амне.

— Гълъб или нещо подобно. — Той скочи на земята и си изтупа ръцете. — Някой да съобщи на краля!

— Да, Ги няма да остане доволен! Жерар се намръщи отново.

— За глупак ли ме вземаш, Тома?

— Не, милорд.

— Гледай да е така.

— Отишли си значи? — повтори крал Ги, вдигнал лице над легена. От брадата му се стичаше ароматизирана с розово масло вода.

— Така изглежда, господарю — кимна Жерар.

Той и всички останали главни рицари се бяха събрали пред шатрата на краля. Грамадната палатка беше истинско произведение на шивашкото изкуство — централният й павилион покриваше кръгло пространство, достатъчно просторно да побере всички придворни благородници. Имаше и няколко странични помещения, свързани с платнени проходи, където бяха разположени спалните, столовата, стаята за лични аудиенции и отделението за забавления.

За да се разпознава отдалеч, кралската шатра бе оцветена в яркочервено и имаше тъмночервени завеси от брокат отвън на прозорчетата, върху които бяха избродирани ликовете на дванадесетте апостоли и гербовете на френските благородници, представени в Светите земи. Говореше се, че шатрата била подарък от Сибила, първопричината за щастливата участ на крал Ги.

— А-хъм! — Звукът стресна Жерар, който се любуваше на този замък от плат. Крал Ги бе протегнал ръка с обърната нагоре длан. Великият Магистър побърза да преметне през нея ленена кърпа. Кралят избърса лицето си.

— Значи сме ги подплашили — заключи той.

— Така изглежда, сир.

— Накъде са тръгнали?

Жерар не бързаше да отговори, сякаш преценяваше думите си. Амне се възхити от дипломатическите му умения.

Имаше само една посока, в която би могла да тръгне сила с подобни размери: на север, покрай Моаб и после към Галилейското море. Саладин предвождаше колона от сто хиляди мъже, само една осма от тях конници и поне половината от това число — прислуга, роби, готвачи и коняри, лакеи и шпиони, както много товарен добитък и търговски кервани. Би било истинска лудост да ги преведе през планинските вериги на запад и на изток. От времето на Ханибал никой не бе опитвал подобно нещо. Да ги върне на юг би означавало да изгуби елемента на изненада — защото тогава трябваше да преминат през лагера на краля. Не, единствената разумна посока беше на север, покрай крепостта на Рейнал.