Щом кралят не бе в състояние да го определи от пръв поглед, значи въобще не беше поглеждал картата и не заслужаваше да предвожда армията срещу Саладин. Амне дори остана изненадан от категоричността на последната мисъл — крал Ги не заслужаваше да застане начело на армията си. Интересно какво смяташе по въпроса Жерар?
— Сир, не зная какво да ви отговоря. Възможно ли е да са се отправили на север?
— На север? — Ги изглежда обмисляше това ново предложение.
— На север, господарю.
— На север… и да заобиколят Рейнал, така ли?
— Колкото и да изглежда невероятно, сир.
— Ами да, невероятно е. Струва ми се, че нашият приятел Рейнал е бил крайната цел на тази разходка.
— Така се говореше. Но кой може да проумее мислите на тези араби?
— Кой наистина? — съгласи се кралят.
Амне стисна зъби. Не разбираха ли какво е намислил Саладин? След като избегна несръчния им опит да го притиснат към стените на крепостта — обречен на успех, колкото този на мишка да притисне в капан мечка — и след като изгубиха желание да изкарат Рейнал от дупката му, Саладин и войските му сега примамваха християнската армия навътре в пустинята. В голата, безжизнена пустиня. Пустинята на сарацините, където всеки камък и всеки пастир щеше да е на тяхна страна — сякаш вълкът се нуждаеше от съюзници, когато си е у дома!
— Ние, естествено, ще ги последваме — заяви крал Ги.
— Да, милорд — отвърна Жерар. — Това е и моето най-съкровено желание.
— Сега вече ги погнахме, а?
Сред подрънкването на конска амуниция, пръхтенето и трополенето на коне, стърженето на оръжия в каниите и поскърцването на кожените седла Тома Амне реши да потърси малко покой за изтерзаната си душа. Той пъхна под наметалото кесията с прахове и есенции и се отправи на изток, далеч от лагерната глъчка.
— Господарю? — викна подире му Лео. — Къде отивате?
Амне се поизвърна и махна с ръка надолу.
— Да оставя ли коня?
Амне кимна отсечено, без да го е грижа дали Лео е схванал жеста му. След това загърби лагера и се отправи навътре в пустинята. Бодилите на полуизсъхнали магарешки тръни разкъсаха полите на наметалото му и задраскаха по металните брънки на ризницата му.
— Накъде тръгна сега Тома? — чу някой да подвиква отзад.
Докато дойде отговорът, вече беше твърде далеч, за да го чуе.
След около две хиляди крачки дори тътнежът от копитата на тежките, бронирани коне се изгуби сред свистенето на вятъра.
Тома се спусна в коритото на изсъхнала река, където в пясъка личаха някогашни меандри и делти, а растителността е била обилна. Амне коленичи в ниското да провери дали духа вятър. Въздухът бе почти неподвижен.
Той се наведе, разчисти пясъка пред коленете си и постави върху него кожената торбичка. Наблизо имаше шубрак от изсъхнали от слънцето бодили и той ги изтръгна заедно с корените. Няколко трънчета се забиха в мазолестата му длан.
Тома се върна на разчистеното място и хвърли отгоре съчките. От торбата извади малко шишенце от тъмнозелено стъкло, леща за разпалване на огън и кесия, в която имаше смес от билки и мазила — последната пораждаше плътен дим, по който можеше да предсказва на светло. Накрая от един таен джоб извади кожената торбичка с Камъка.
Приклекнал в сянката на брега, Амне оформи плитка вдлъбнатина до съчките и положи Камъка в нея. След това изсипа сместа от кесията в шишенцето и го нагласи върху купчината сухи стебла. Накрая, с помощта на лещата фокусира лъчите на слънцето върху стритите листенца под съчките и ги раздуха, за да пламнат.
Докато пламъчетата се разгаряха, Амне свали наметалото си и го опъна с ръце така, че да защити огъня и Камъка дори от най-слабия полъх на вятъра. След това се отпусна с кръстосани нозе и зачака.
Сместа в шишенцето изсъска веднъж и после отдели облак мазен дим. Размириса се на розово масло и мащерка.
Амне впи очи в извивките и гънките на изпаренията, търсейки някакви знаци.
Постепенно се оформиха контур на скула, заврънкулка на мустак, кухина на очна орбита. Лицето, което преследваше Амне от месеци, сега го гледаше от дима. В началото Тома го беше помислил за Саладин, прочутия сарацински пълководец и фактическия владетел на местното население в Утремер. Нормално беше този човек да присъства във всички предсказания, които Тома правеше за тамплиерите, за френското господство на Йерусалим или за земята между река Йордан и морето. Но след като се срещна със султана, вече знаеше, че не той е човекът от дима.