От гърлото на шишенцето бликна нова порция дим, лявото око на лицето започна да се подува и разширява и вътре в него се пръкна зрънцето на малък глобус. Той прерасна в топка с мътновата повърхност, гладка и сияеща като пълнолуние. Не беше око. Очите на страховитото лице, които бе виждал преди, имаха тъмни зеници и проблясваха злобно и заплашително. А тази топка започна да се върти около оста си.
Нов полъх на дима изрисува отчетлив контур върху повърхността на глобуса. В началото Амне не знаеше на какво да го оприличи, но сетне нещо с формата на ботуш привлече вниманието му. Приличаше на карта на Средиземноморието, защото в средата й се мъдреха очертанията на Апенинския полуостров. Вдясно от него изплуваха по-масивните форми на Гърция и под нея — щръкналият палец на Мала Азия. Тези контури бяха подвижни като исторически граници на царства и империи, на сфери на влияние и хегемонии.
Глобусът продължаваше да се върти и на преден план изникна крайбрежието на юг от Мала Азия. Сега картата започна да се увеличава и малките детайли постепенно застанаха на фокус. Първо извивката на Синайските планини, след нея вдлъбнатината на Мъртво море, Галилея и между тях — правата линия на река Йордан.
Пред погледа на Амне долината на река Йордан се уголеми. Речното корито наподобяваше вертикална цепнатина върху портокалова кора. Внезапно глобусът изчезна в един по-плътен изблик на пушек. Под дима се показа сиянието на Камъка, което според Амне управляваше всички тези видения. От Камъка — както никога досега — се стрелкаха червени и оранжеви лъчи, бликащи като изригвания на нагорещена лава и искри от кратер на вулкан. Амне почувства горещината му върху лицето си. Във фокуса от лъчи имаше нещо ярко и златисто, като черпак с разтопен метал, протегнат от невидима ръка към него. Без да помръдва, той почувства, че се накланя напред, притеглен от сила, по-могъща от земното привличане, откъснат от пространството и времето. Горещината ставаше все по-нетърпима. Светлината — още по-заслепяваща. Тялото му продължаваше да се навежда напред. Той гореше. Пропадаше…
Амне разтърси глава.
Камъкът, все още положен в пясъчната ниша, бе само съвсем пред лицето му. Повърхността му беше тъмна и непрозрачна. Светещата сърцевина беше угаснала. Шишенцето върху огъня беше празно, само на дъното му имаше малко черна, засъхнала коричка.
Амне отново разтърси глава.
Какво означаваше това видение — дали не му показваше края на света?
Нима е възможно да го предизвика само с шепа ароматични смески?
Той протегна разтреперани ръце към Камъка и го прибра в торбата. Беше съвсем хладен на допир и Тома дори не забеляза, че върховете на пръстите му превръщаха медните закопчалки на торбата в златни катарами. Скочи и се загърна с наметалото.
За миг се поколеба дали да не вдигне шишенцето от пепелището, но реши, че още е твърде нагорещено. Щеше да му отнеме доста време да го почисти и той го претърколи настрани, след което го стъпка с решителен жест в пясъка. Накрая се наведе и разпръсна с ритник пепелта и стъклените парченца.
След като прибра грижливо кесията с есенциите под наметалото си, Амне се изправи отново и се огледа, сякаш виждаше пустинята за пръв път. Сега вече знаеше в каква посока ще тръгне. Трябваха му само кон, меч и броня.
Дали Лео беше оставил коня? Той изкатери пресъхналия бряг и пое назад към празното място, където допреди час се нижеха конниците от армията на крал Ги. Изведнъж осъзна, че времето не чака, и се завтече.
Файл 05
Криза на личността
Ще ти покажа нещо друго —
не сянката ти сутрин, пристъпваща отзад,
не сянката ти вечер, подмамваща отпред.
Ще ти покажа страх, стаен в шепа пепел.
Къщата сред дюните беше истинска антика — с основа от гранитни блокове и носеща рамка от дървени трупи. Стените й също бяха дървени — дълги нерендосани дъски с неподравнени краища като набързо скован кораб от епохата на кръстоносците. Навярно някога дъските са били боядисани, но когато ги приближи, Гюрдин забеляза, че боята е изсъхнала и олющена, а дървото под нея лъщеше, сякаш е сребро.
Някога къщата бе имала големи прозорци с изглед към океана. Сега рамките им бяха кухи, стъклата — отдавна изпочупени от хлапета. В кухините на тези прозорци трепкаше бледа светлина като от запалена някъде вътре свещ.
Съвсем близо до къщата Гюрдин се натъкна на останки от огнище, овъглени дънери, хартиени обелки, бирени капачки. Димът бе опушил стената на къщата и дори на места върху дъските се виждаха следи от обгаряне. Много, много стари.