Амне не забрави този урок. Тамплиерите, които препускаха най-отпред на черни коне, бяха стройни и мускулести, с мазолести длани и следи от съсирваща се кръв по мечовете. А последните в колоната, които яздеха бели коне, бяха затлъстели, бледокожи от дълъг престой в прохладни стаи, забравили що е слънце и волен вятър. Ръцете им бяха меки, пухкави, мускулите — отпуснати, а по пръстите личаха мастилени петна — следи от подписване на заемни договори и сключени сделки.
Наметалата на първите тамплиери бяха покрити с прах и кал от бойни полета. Ленените ризи на последните членове на Ордена ухаеха на тамян и на парфюм от чужди женски постели.
Ето това беше безценно видение, истинско прозрение, каквото не бе спохождало Тома Амне от много месеци.
Днес възнамеряваше да опита отново. С лявата си ръка той разпръсна изпаренията върху острия край на Камъка, укроти мислите си и сведе очи.
Отсреща го гледаше лицето на Ги дьо Люзинян — с отпусната долна челюст, увиснал в ъгъла език и поруменели от страст страни. Издължени, тръпнещи пръсти, с мургава като на сарацините кожа, галеха челото и слепоочията му, докосваха гърдите му и се спускаха надолу, към набъбналия му член. Ги изстена и се изгуби в мъглата.
Надигна се струя пара, която се втвърди във въздуха. Повърхността й се набръчка като отражение върху почти неподвижно водно огледало, а пламъчето на свещта се превърна в безжалостно обедно слънце, огряващо извитото като рог каменно образувание, което стърчеше над пустинята и го приканваше подобно на сгънат женски пръст. Миг след това каменният пръст също се скри в мъгла.
От облачето пара изплува черен мустак, подрязан и подравнен с фино наточена кама. Над враните му краища блестяха две очи — червени като на вълк, но издължени, сякаш бяха котешки. Краищата на мустака се повдигнаха и устата под тях се разтвори в усмивка, показвайки два реда идеално бели зъби, равни по края, подобно на побити в трева надгробни камъни и заоблени в основата, където се губеха в червенината на венците. Очите се взираха през стелещата се сивкава мъгла, докато не срещнаха погледа на Амне и тогава се втренчиха в него. Белезникавият хребет на носа щръкна също като каменния пръст в пустинята и го прикани да го следва.
Но още преди видението да се смени с друго, Тома Амне го изтри с дланта си.
Свещта под ретортата беше почти угаснала и от повърхността на сместа вече не изпускаше пара. Тъкмо навреме. Лицето с вълчите очи неизменно се натрапваше във всички видения от последния месец. Някъде, в някой момент — сегашен, минал или бъдещ — един магьосник бе обявил или щеше да обяви невидима война на Пазителя на Камъка. Такива неща се случваха, макар и не често, защото и миналото, и бъдещето имаше своите магове. По точно в този момент подобна заявка само нарушаваше крехкото равновесие на силите вътре в Камъка. Тома Амне реши, че е време да обмисли ответен удар, достоен за предизвикателството.
Той премести стъкленицата встрани и я остави да изстине. Върна Камъка в ковчежето — отново понесе стоически болката от докосването и песента на ангелите — и затвори капака. Всеки път, когато го пипнеше или се възползваше от силата му, Камъкът го променяше, ободряваше го и изостряше сетивата му.
Тома си спомни деня, в който получи Камъка от Ален, предишния Пазител.
Старият рицар лежеше на смъртен одър, улучен в гърдите от сарацинска стрела. Вече втори ден той кашляше черна кръв и никой не се надяваше, че ще доживее зората.
— Ела тук, Тома.
Амне смирено приближи леглото, сплел молитвено пръсти. По онова време дланите му все още бяха покрити с мазоли от дръжката на сабята и ремъка на щита. Беше едва седемнадесетгодишен юноша с празна, като кухината на железния му шлем, глава.
— Тамплиерите от съвета не можаха да ти намерят по-добро занимание, та те дадоха на мен.
— Да, сир Ален.
— Орденът трябва да има свой Пазител на Камъка. Постът не е важен, признавам. Не е като да си магистър, капитан на крепост или да командваш собствен полк в битка.
— Не е, сир Ален.
— Но и Пазителят се радва на определено уважение. — Мъжът се понадигна от възглавниците и го погледна с трескави очи. Не виждаше съвсем ясно. — Опасно е да се навърташ край Камъка, момче. Той е дяволско изобретение, поне това знам със сигурност. Гледай да го докосваш колкото се може по-малко и го използвай само при крайна нужда.
— Но какво представлява този Камък?
— Произхожда от северните страни и се е появил още, когато първите рицари са създавали Ордена. Винаги ни е принадлежал. Той е нашата тайна. И нашата сила.
— И къде е този Камък, сир Ален?