Едва когато Хасан се изправи отново Амне успя да види какво държи в шепата си. Изпроводен от помътняващия поглед на поваления рицар, прегърбен от тежестта на онова, което носеше, Хасан се извърна и се отдалечи към сърцето на долината.
Нещо избълбука в основата на черепа на Амне като нахлуваща в канал вода. В мига, когато бълбукането достигна върха на главата, съзнанието напусна мъртвото му тяло.
Ръцете, които дръпнаха покривалото на шатрата от Жерар дьо Редфорд, бяха силни и жилести. Лицата, които се надвесиха над него, бяха смугли и скулести, очите им грееха от блясъка на победата. Сарацините го повдигнаха, докосвайки с пръсти червения кръст върху наметалото му. Издаваха радостни, гърлени звуци, докато опипваха знаците върху дрехите му.
Един от тях посочи златния медальон, който Жерар носеше на шията си, прикачен на дебела позлатена верига.
Друг го дръпна рязко, скъса веригата и двамата се сборичкаха в прахта за трофея.
Мечът му бе изчезнал — или бе изпуснат при последната атака, или бе останал под гънките на покривалото. Сарацините измъкнаха кинжала му от пояса, а сетне му нахлузиха примка на шията.
Едва тогава го поведоха надолу по хълма. От всички страни водеха хиляди други като него, замаяни, обезверени, покрити с кръв и с още кървящи рани. Водеха ги, както се водят животни на заколение.
В подножието на хълма сарацинските военачалници отделяха тамплиерите, които носеха своите червени кръстове, от останалите християнски рицари. Заловените тамплиери държаха в една плитка долина, заобиколена от стрелци с лъкове.
— Християни! — провикна се един ясен глас. — Вие, последователи на Ордена на тамплиерите!
Жерар вдигна глава, но не можа да разгледа говорещия, защото го заслепяваше слънцето зад него.
— Дойде време — продължи гласът на съвсем разбираем френски — да коленичите и да се помолите на своя бог.
Като да бяха на богослужение в катедрала, едновременно пет хиляди християнски рицари палнаха на колене. Дрънченето на ризниците им наподобяваше металния трясък на спускащи се котви от цяла флотилия кораби.
Жерар опита да се помоли, но постоянно се разсейваше от стенанията и виковете, идещи от другия край на долината. Той повдигна глава и надзърна над гърбовете на своите войници. Там сарацините вършеха нещо с мечовете си.
— Секат главите на нашите другари! — дочу разтревожен шепот из редиците. — На крак! Да се бием! Спасявайте се!
— Не! Стойте! — изкомандва Жерар през стиснати устни. — По-добре да погинеш от сабя, отколкото позорно да те прониже стрела.
Неколцина от хората му кимнаха в знак на съгласие. Шепотът затихна.
След известно време някой проговори тихо зад гърба му.
— Тази нощ, приятели, ще стануваме в небесата.
— По-скоро от другата страна на реката — добави друг. — Но както живяхме…
— Не трябваше да споменаваш вода — прекъсна го трети полушеговито.
— О, какво ли не бих дал за капчица — подметна четвърти.
Нямаше време да обсъждат още дълго този въпрос, защото сарацинските екзекутори бяха при тях.
Хряс! Хряс!
Саладин се намести предпазливо върху подредените една връз друга измамно податливи възглавници. Той опипа с крак, да провери доколко е стабилна позицията му, и остана доволен.
Би могъл да прояви известно милосърдие, ако противникът знаеше как да го изпроси от него. Един заловен шейх щеше да влезе в шатрата му на колене, да моли и да се влачи по корем, ако е нужно, докато пожалят главата му. Но тези християнски благородници не разбираха от подобни ритуали. Щяха да прекрачат прага на шатрата му гордо изправени, сякаш току-що бяха дошли, за да завладеят тази земя.
Правоверните, които го следваха сляпо, не биваше да виждат водача си унизен по такъв начин. Ето защо бе необходима купчината от възглавници.
Но усилията се оказаха напразни.
Крал Ги не влезе в шатрата, а беше донесен, за ръцете и краката, от четирима сарацински воини. Другите благородници, за които можеше да получи откуп, последваха господаря си на крак. Вървяха, но бяха свели ниско глави.
— Мъртъв ли е? — попита Саладин.
— Не, господарю. Има треска. Изглежда си е изгубил ума.
Ги, латинският крал на Йерусалим, лежеше на килима пред подредените една върху друга възглавници, като торба стари парцали. Краката му се гърчеха в конвулсии, ръцете му описваха безсмислени движения. Погледът ту се втренчваше в тавана, ту кръжеше наоколо. Другите благородници — между които Саладин разпозна и Рейнал дьо Шатийон — бяха отстъпили назад, сякаш се бояха, че техният крал умира. Което беше самата истина.