— Донесете напитки за краля — нареди Саладин.
Дотича Мустафа с купичка розова вода, охладена с парчета сняг, донесени в кози кожи от планините. Везирът коленичи до главата на краля, потопи края на една кърпа в купата и намокри челото на Ги. От хладната влага нещастникът явно се почувства по-добре, защото в очите му отново проблесна искрицата на разума и тялото му спря да се гърчи. Когато отвори уста, Мустафа поднесе купичката към нея и я наведе малко, колкото да навлажни езика му. Устните на Ги бяха напукани и изсъхнали.
Кралят протегна ръка към купата с очевидното намерение да я наклони достатъчно, за да си накваси гърлото. Мустафа, който беше по-силен от двамата, я задържа неподвижно. Позволи му да отпие едва когато кралят се досети, че трябва да поема течността на малки глътки. Везирът кимна на Саладин и отстъпи назад.
Ги се подпря на лакът и сръбна още веднъж от купата. Чак тогава се огледа. Първо видя останалите френски благородници, строени като нахокани кучета и с увиснали от жажда езици. Някакъв изблик на кралско великодушие го накара да вдигне купата и да им я предложи.
Рейнал дьо Шатийон бе първият, който посегна към нея. Човекът, който се бе провъзгласил за принц на Антиохия и който заплашваше да издави всички мюсюлмани в Червено море, да направи своя робиня сестрата на Саладин и да разпилее по света костите на Пророка! С треперещи пръсти той опря купата в напуканите си устни и отпи, сякаш бе почетен гост в шатрата на Саладин!
— Спри! — викна мюсюлманският военачалник, чието лице внезапно се изкриви от гняв. Той се изтърколи от планината от възглавници и застана между двамата рицари. — Не ти позволявам!
Крал Ги го погледна с изплашено, почти обидено изражение на глуповатото си лице. Рейнал, от чиято брада канеше вода, изгледа Саладин насмешливо.
Пред очите на султана се спусна червена завеса. Почти заслепен от нея, той се извърна към Мустафа.
— Обясни на крал Ги, че не аз, а той предложи гостоприемство на нашия враг.
Мустафа прекрачи напред, наведе се до краля и отвори уста. Но простите обяснения нямаше да помогнат. Гневът на Саладин изискваше да направи повече. С ловкост, натрупана от многобройните ръкопашни схватки, той изрита купата от ръцете на Рейнал и му счупи няколко пръста. Водата изпръска християнските благородници, а купичката удари един от тях по окото.
— И какво ти нарежда сега да сториш твоят Пророк? — попита Рейнал със същото подигравателно изражение. Гласът му беше отвратителен, надменен…
Без да се замисля, Саладин извади своята дамаскиня и нанесе един-единствен рязък, отсечен удар.
Ръката на Рейнал, прекъсната откъм рамото, тупна в скута на крал Ги, където продължи да се гърчи и извива. Кралят изпищя и се дръпна назад, сякаш да се предпази от нея.
Рейнал погледна надолу към ръката, след това вдигна изпълнените си с ужас очи към Саладин. Устата му се изкриви в едно болезнено „О“, след което той нададе вопъл като ранено куче.
Преди още звукът да стигне стените на шатрата, един от телохранителите на Саладин изтича напред с вдигнат ятаган и отсече главата на Рейнал, която се изтърколи в подножието на планината от възглавници. От прерязаната шия бликна фонтан кръв, коленете на Рейнал се подгънаха и трупът политна напред.
Целият опръскан е кръв, крал Ги втренчи ужасения си поглед в Саладин.
— Велики кралю, смили се над нас! Пощади ни!
Султанът, чийто гняв се бе поуталожил, го погледна със съжаление.
— Не се плаши. Не е редно един крал да убива друг. Ти и тези от твоите придворни, които се окажат достойни за честта, ще бъдете освободени срещу откуп. Останалите, които се биха редом с теб, ще продам в робство. Такова е решението на Саладин.
Като чу това, крал Ги се отпусна назад, сломен от ужаса на преживяното.
— Благодаря ти, господарю — произнесе той изтощено.
Кръстоносците никога вече нямаше да си възвърнат господството над Светите земи. Всичко, което щяха да оставят след себе си, бе верига от укрепления, в които се съзираха белези от френската, римската и местната архитектура.
Ричард Английски също щеше да се появи и да си иде от тази сцена, след като се изправи срещу Саладин и на свой ред изгуби битката с него. В негово отсъствие брат му Джон щеше да сложи ръка на властта, което на свой ред щеше да доведе до Великата харта, предшественичка на всички конституции.
Аюбитите на Саладин и неговите воини — мамелюците щяха да управляват в Палестина през следващите три столетия, но нямаше да сполучат да надвият Убийците в тяхното планинско укритие. С течение на времето могъществото на Египет щеше да отстъпи пред растящата сила на Отоманската империя. Още четиристотин години щяха да се разпореждат турците е тези земи, но накрая и те щяха да западнат и да предадат властта на шейховете, предвождани от англичанина Т. Е. Шоу, известен по тези места като Лоурънс. Така щеше да започне епохата на британското господство в Палестина, което щеше да се разпростре до първите трийсет години на двайсети век.