— Ами хората?
— В административната сграда има няколко пазачи, които да поддържат реда в часовете за посетения. Вероятно в началото на атаката са се скрили в главната сграда.
— И сега са вътре? Въоръжени?
— Ще се предадат, веднага щом господарят Хасан превземе контролната зала.
Гюрдин огледа останалите войници — повечето се разхождаха из вестибюла, преметнали небрежно оръжия през рамо.
— Не смяташ ли, че е редно хората ти да заемат позиции — или нещо такова?
Итнейн се усмихна и поклати глава:
— Тук едва ли ще пи изненадат. Чакат ни горе, при реактора.
Пресякоха сградата по коридори с изпънати червени пътеки под ярко блестящи светлини. Гюрдин никъде не видя следи от схватка — нямате преобърнати мебели, нито още строшени стъкла. Направи му впечатление само мигането на мониторите — те подаваха постоянни предупредителни сигнали, разтревожени от внезапното изчезване на глутниците от кучета, снабдяващи ги с информация за движението на хора из периметъра. Друга програма полагаше напразни усилия да се свърже с полицията в Ню Джърси.
Това, което компютрите на охраната не можеха да знаят, бе, че всички изходящи линии на централата — както медни, така и оптични кабели — бяха прерязани преди началото на атаката, а предварително поставени заглушители блокираха радиовръзката на всички честоти, създавайки около централата мъртва радиозона с радиус шест километра. Заглушителите смущаваха и средствата за връзка на нападателите, но Итнейн и Хасан разчитаха на старателното планиране и добрата си подготовка.
В дъното на коридора червената пътека стигаше до бронирана врата, изрисувана с диагонални жълти ивици с черни краища. Надписът от тази страна на вратата предупреждаваше при влизане да се спазват всички хигиенни изисквания, да се носят защитни очила, да се проверяват дозиметрите, а табелките с имената да бъдат поставяни винаги върху джоба. Подпис Т. Дж. Фериман, управител.
Вратата нямаше дръжка. Вместо нея на стената бе монтирано опростено табло с цифри от 0 до 9 и букви от А до Е.
— Оттук се въвежда кодът — посочи Гюрдин.
Итнейн кимна.
— И къде сега е твоят господар Хасан — продължи Гюрдин, — щом не е минал оттук?
— Той водеше групата, която трябваше да превземе контролната зала през коридора за едрогабаритен товар. Предположихме, че оттам достъпът ще е по-кратък.
— Само дето ги е пресрещнала същата тежка метална врата.
— Затова групата взе със себе си двойнозарядна бомба.
— С която да проникнат в един функциониращ термоядрен реактор? Я ми кажи, наистина ли вярвате, че ако умрете за каузата си ще отидете в Рая?
Итнейн погледна Гюрдин със сериозно изражение.
— Мнозина от нас го вярват. Не бива да го казваш така лекомислено… Що се отнася до мен… зная, че човек умира все някога. По-добре да използва докрай всички възможности.
Том Гюрдин изсумтя, след това се обърна към вратата. Арабите отстъпиха бавно назад. Той допря ухо до металната повърхност, но вратата беше твърде масивна, за да пропуска звуци. Опипа я с ръка и почувства едва доловимо сътресение, което можеше да идва от съвсем друго място в сградата.
В този край на коридора бе значително по-горещо. На челото на Хамад се появи едра капка пот и се търкулна надолу до брадичката. Том усети, че неговото чело също е влажно.
— Да прострелям ли ключалката? — попита Хамад с усмивка. Той смъкна автомата и се престори, че пуска въображаем откос към вратата.
— Само ще я блокираме.
Итнейн бе извадил странен на вид ключ от увисналите джобове на якето си. Ключът имаше две успоредни рамена, които съвпадаха с отворите на монтираното в стената табло. След няколко завъртания той измъкна винтовете, които държаха таблото, и го обърна навън. Отдолу се показаха разноцветни жици, свързани с копчетата. Този път Итнейн измъкна от джоба си тънка медна жица с червена изолация. Закачи краищата и на две от местата и…
Застанал непосредствено до вратата, когато тя се отвори, Гюрдин се озова пред нагорещена до бяло топка.
Илайза 212 бе снабдена с автоматичен набиращ модул, който можеше да симулира телефонни повиквания. Целта беше по всяко време да бъде установявана връзка с информационните банки на всички големи психиатрични клиники, които предлагаха платени консултации. Заплащането, разбира се, ставаше от сметката на пациента.
Когато тъмната, изписана с отрицателни числа сянка на Другия, предизвика непредвидено препрограмиране на нейния ROM, тя запази непокътнати функциите за телефонни повиквания, но им добави някои нови команди.
И сега Илайза усещаше как програмата души сред оптичните нишки, пришпорвана от предварително зададената й цел. Линията, която изглежда търсеше, водеше до сноп от четири кабела с дължина десетина километра. Само че този сноп беше прекъснат.