— Добре ли мина, господарю? — приближиха Асурал и Пренхое.
— Смъртта никога не минава добре — отговори Амеротке. — Но нека не губим време и да използваме богоугодно оставащите минути до следващото дело. Ти, драги ми полицейски капитане, очевидно си гладен и жаден… — той закачливо потупа Асурал по главата. — Пък и май трябва да се отбиеш при бръснаря. Не познавам друг човек, чиято коса да расте толкова бързо.
— От жегата е — смотолеви Асурал. — Да, наистина ще бъде хубаво да седна под някоя смокиня на кана бира с добър приятел…
— А ти, Пренхое, подготви ли материалите за днешното дело? Ще провериш ли дали всичко е в ред? — писарят кимна, а съдията се усмихна: — Е, тогава значи мога да остана насаме.
Той проследи как двамата се отдалечават, след което се загледа в синьото небе. С какво удоволствие би тръгнал с тях. Искаше му се да мине през покритата чаршия на пазара, да се загуби сред обикновените хора по площада, да потъне във всекидневни неща от живота. Защо не? Но в същия миг почувства тялото си мръсно и оцапано. Обърна гръдното си украшение в обичайното му положение. Някъде из храма отекна рог с покана за поклон пред боговете. Амеротке сведе очи към богинята Маат, чийто образ бе майсторски изработен върху любимия му медальон. Щом се загледаше в образа й, неизменно се сещаше за жена си, при което винаги се чувстваше неудобно. Съдията въздъхна отново и премести поглед върху един от стенописите на храма: уродливо джудже със свирепо лице, което изобразяваше бога Бес, който прогонва скорпионите и змиите. Амеротке изведнъж се сети нещо — отдавна се канеше да разбере как джуджето Шуфой, личният паж в дома му, убива времето си, докато чака господаря си пред храма на истината. Съдията потри доволно ръце и забързано прекоси вътрешния двор, а после и декоративното мостче над канала, който бе прокопан, за да доведе вода от Нил до сградата на храма. Тръгна край ограничителната стена в сянката на акациевите и смокиновите дървета, за да излезе незабелязан през малката странична врата, която водеше към широко пазарище встрани от храма на Маат. Отвсякъде се тълпяха хора: пристигнали чак от Първия праг далеч на юг либийци, пустинници и селяни; наемници от гарнизоните: жители на Тива, търговци от екзотични страни… Заради неспирния им поток Амеротке се надяваше, че в навалицата ще остане неразпознат. Палмите хвърляха благодатна сянка в жегата, сипнала се от обедното слънце: бръснари, амбулантни търговци, продавачи на плодове и на момици, а и на какво ли не плащаха луди пари в хазната на храма на Маат за тези най-отбрани места за търговия.
„Шуфой сигурно е там, където има нещо за хапване“ — сети се Амеротке. Така и стана — съдията откри джуджето малко встрани от най-оживената гостилница: седеше на земята със забит до себе си слънчобран. Изглеждаше много зает. На разгънато пред него килимче бе струпан куп тюркоазни амулети.
— Насам, насам! Купувайте! — носеше се плътният глас на джуджето. — Само срещу няколко медни дебена9 ще разполагате с амулет на Маат, великата богиня на истината. При това благословен не от кой да е, а от моя най-почитан повелител и стопанин, от августейшия и благороден Амеротке, върховния съдия в Залата на двете истини!
Амеротке застана на разстояние, за да не го зърне Шуфой. Когато джуджето се обърна към него за миг, съдията отново видя ужасния белег, обезобразяващ лицето му там, където носът му е бил отрязан. Шуфой бе един от безносите — углавни престъпници, за които съдът бе постановил като наказание да им бъде отрязан носът. Те си бяха създали своя общност — малко селце южно от Тива. С Шуфой обаче бе станала ужасна съдебна грешка. При обжалването пред върховния съдия Амеротке обяви помилване от името на фараона, но ужасната присъда вече бе изпълнена. Ето как кожарският работник Шуфой от Менония се озова в дома на Амеротке като личен паж и носител на слънчобрана.
Съдията се засмя и врътна глава. Сега поне вече разбра какъв е източникът на новопоявилото се богатство на Шуфой; всичко се оказа достатъчно безобидно, макар че все така не беше ясно как джуджето бе съумяло да купи първите си амулети?
Амеротке се вля в потока поклонници към храма на богинята Маат. От лявата страна на портите Маат бе облечена в нагъната мантия от ленено платно, пренесла върху петите тежестта на тялото си и скръстила ръце на гърдите си. От главата й се издигаха две големи щраусови пера, символизиращи истината и почтеността. Отдясно на портите бе изобразена сцена от Книгата на мъртвите10: боговете Тот и Хор претегляха душите на умрелите. На едното блюдо бе поставено сърцето на мъртвеца, а на другото — правдата и истината. Маат наблюдаваше внимателно, готова да отбележи накъде се накланят везните: ако натежеше истината, умрелият отиваше право в божествения дом на удоволствията, а ако по-тежко се окажеше другото блюдо, душата на нещастника ставаше роб на уродливите създания, наричани гълтачи на души.
9
Египтяните откриват парите едва през гръцката и римската епоха. В Новото царство плащанията се извършват посредством метал. Дебенът представлява навит метален конец (меден, сребърен или златен) с тежина около 90 г. За по-малки „суми“ го разрязвали на десет равни части (ките). — Бел.прев.
10
Известен сборник с магически текстове и надгробни заклинания, описващ странстванията на душата в отвъдното. — Бел.ред.