— Спи се само в часовете на нощта, но докато Ра е на небосклона, трябва да използваш светлината за живот! — извика той звучно.
Шуфой се стресна:
— О, господарю! Забави се повече, отколкото очаквах… — и се изправи с мъка.
— Колко бирички изпи, а? — потупа го съдията по главата.
Шуфой не отговори, само направи обидена гримаса. После тръгна пред господаря си и се развика:
— Сторете път на Амеротке, върховния съдия в Залата на двете истини! Божественият служител на любимия ни фараон…
— Замълчи! — стисна го за рамото съдията. Представлението се повтаряше всяка вечер, но сега Амеротке бе твърде уморен и последното нещо, от което имаше нужда, бе мученето на Шуфой.
— Но, господарю, само си върша работата — завайка се недоволно джуджето.
— Аз също — закачливо отвърна съдията, докато излизаха през пазарището.
— И каква е твоята работа по-точно? — поде играта Шуфой.
— Да гледам внимателно, да слушам и да отсъждам. Ето например като онзи човек — Амеротке посочи към един смугъл и безвкусно облечен мъж със златни амулети на китките и масивни обеци на ушите. Мъжът се излежаваше под едно дърво край сивокоса жена, която му продаваше горчива нубийска бира. — Огледай го, Шуфой! Какъв е според теб?
— Ами… сириец. Може би търговец…
— Но тогава едва ли щеше да се излежава и да смуче бира! Огледай го пак! — джуджето се втренчи в мъжа и мълча известно време. Амеротке се усмихна и продължи: — Добре, сега ще ти кажа кой е… Лицето му е обветрено и загоряло, явно мъжът работи на открито. Не носи сандали и краката му са загрубели, но не е просяк, защото е облечен в скъпи дрехи. Ножът в пояса му е с извито острие и значи не е изработен в Египет. Седи на коравата земя, но видът му говори, че му е удобно и приятно. Готов съм да се обзаложа, че е финикийски мореплавател, че скоро е слязъл от кораба си по Нил, продал е цялата си стока и е пуснал екипажа да поскита из града.
— Колко залагаш? — попита Шуфой.
— Един сребърен дебен — отвърна Амеротке с непроницаемо изражение. — Иди да го попиташ.
Джуджето се заклатушка натам. Чужденецът измери с поглед ниския му ръст, но отговори изчерпателно на въпросите му. После се обърна, усмихна се на Амеротке и каза още нещо. Шуфой се върна с ядно поклащане.
— Прав си — рече, забол брадичка в гърдите. — Наистина е финикийски моряк. Пристигнал е тази сутрин и ще остане два дни. Имали са успешен ден и момчетата му хукнали да се забавляват със спечеленото. Праща ти много поздрави, защото бил чувал само добри неща за теб… — тук съдията потри доволно ръце и изви очаквателно вежди, но Шуфой се развика: — Но не е честно! Нищо не ти дължа! Няма да ти платя!
— Не, разбира се. Ти си само един скромен слуга и нищожните ти доходи не могат да покрият подобен залог, нали така? Какво, Шуфой, не ти ли плащам добре? Защо ти е да въртиш собствена търговийка? И то на мой гръб? — джуджето премигна и отклони поглед встрани. Съдията се смили и додаде по-меко: — Добре, да вървим, красивата ми Норфрет ще ни чака…
Закрачиха през пазарището. Все още бе оживено — бръснарите лъсваха до гологлавите на многобройните си клиенти; пияни моряци залитаха насам-натам; касапите и зарзаватчиите предлагаха свежата си стока; неколцина лечители подвикваха на минувачите с примамливи обещания да ги изцерят от всяка болка; улисани в игра деца тичаха и крещяха; влиятелни номарси, носени в пищни паланкини, разпъждаха мухите с миниатюрни метлички от жирафски опашки и всичко би изглеждало съвсем нормално, ако зоркият взор на съдията не бе уловил засиленото полицейско и военно присъствие около всяка градска порта. Амеротке се обърна да види къде е изостанал Шуфой. Един от големите му страхове бе, че може някой търговец или колекционер на любопитни неща да отвлече малкия му паж — заради прекомерно ниския ръст и обезобразеното му лице. Затова сега извика тревожно:
— Шуфой! Побързай! Къде си?
Джуджето тутакси изникна отнякъде и застана до господаря си. Двамата поеха по настлания с базалт път към жилището на съдията. Вдясно от тях остана бедняшкият квартал със съградените набързо от кал и слама едноетажни колиби, над които се носеше дъхът на осолена риба, евтина бира и черен хляб, изпечен в сгорещен пясък. След малко пътят се заизкачва и от възвишението се виждаха светлинните в работилниците и погребалните домове в Града на мъртвите отвъд Нил. Амеротке спря и мислите му го отнесоха към гроба на родителите му. Обеща си да го посети при първа възможност. Трябваше да се увери дали наетият от него жрец продължава да носи храна до входа на гробницата и да се моли всеки ден, както му бе заръчано. Съдията се замисли и за обирите — колко ловък беше крадецът! Похитителите обикновено действаха с взлом и уликите, които оставяха, лесно отвеждаха полицията до извършителя. Но според Асурал този път почеркът бе напълно различен — крадците проникваха вътре и се измъкваха от там буквално като сенки. Дали същите крадци не бяха осквернили и гробницата на фараона?