— Тате! Тате! — разнесоха се виковете на синовете му и след миг двамата влетяха в стаята. Ахмозе и Кърфей тичаха засмени, преследвани от Шуфой, който се преструваше на разлютен орангутан.
— Вечеряхте ли вече? — придърпа той момчетата към себе си. Нима имаше две години разлика между тях? Ако Ахмозе не бе с една педя по-висок от брат си, едва ли някой би повярвал.
— Не още — обади се Норфрет. — Ще вечеряме горе, за да хванем вечерния бриз — тя отправи ослепителна усмивка към Шуфой и додаде: — Ела и ти!
Всички се качиха на откритата тераса, където прислугата бе сервирала печена гъска, нектар и пресни зеленчуци. Небето беше ясно и звездите светеха толкова ярко, че за миг Амеротке имаше усещането, че само да протегне ръка, и ще ги докосне. Момчетата бърбореха по свои си работи, Норфрет бе наклонила глава към Шуфой, който й разказваше за преживелиците и срещите си с различни люде по пазарището. Съдията така и не разбираше взаимната им привързаност.
— Искаме приказка! Ти ни обеща, хайде, тате! — обади се Ахмозе, след като приключиха с вечерята.
— Така ли? Е, добре… — подхвана Амеротке. — Имало някога един фараон, който построил една много, ама много добре защитена съкровищница. Тя имала няколко секретни врати, които само фараонът можел да отключва, но нямала нито прозорци, нито коридори. След построяването й фараонът сипал отрова във виното на архитекта, за да няма друг, който да знае къде и как е построена съкровищницата.
— Кой е бил този фараон? — петгодишният Кърфей винаги бе по-любопитен.
— Било е много отдавна — отвърна баща му и продължи: — Никой вече не го помни. Та след като архитектът умрял, фараонът запечатал в съкровищницата всичкото си злато и сребро. Но още на другата сутрин установил, че част от богатството му липсва…
— Някоя от вратите била ли е отваряна? — запита Ахмозе.
— Не. Всички били затворени, заключени и запечатани с царския печат. А както вече ви казах, нямало нито прозорци, нито коридори и тайни входове.
— И какво станало после? — нетърпеливо попита Кърфей.
— Фараонът повикал най-мъдрите люде в царството си на съвет — усмихна се съдията. — Но приказката ще продължи утре вечер, защото сега е време да си лягате.
Шуфой подбра протестиращите си повереници и ги изведе. Амеротке се загледа към тъмния Нил, като не спираше да се пита как ли е било преразказано съдебното заседание в царския дворец и каква ли ще бъде реакцията на господарите му.
Пета глава
Хатусу — съпругата на покойния Тутмос II, зае мястото си в царския съвет, събран в тронната зала в Дома на милион години. Царицата седна на предвидения за нея стол и огледа бързо обстановката около себе си. Тронът на вечно живия с разкошен балдахин и с фигурата на Хор над него в червено-златисто сега бе празен. Ниското столче за краката, обшито в златоткан плат с избродирани имена на враговете на Египет, лежеше изоставено встрани. Хатусу се загледа в краката на трона, оформени като скачащи лъвове, и захапа долната си устна. Този трон трябва да бъде неин! Върху специален пиедестал отдясно на величественото кресло бе поставена двойната корона на Египет в червен и бял цвят, оградена от блестящата Уреус — разярена кобра с кървави рубини за очи. Върху облицована със седеф маса пред нея бяха положени символите на фараоновата власт — жезълът, бичът и закривеният меч, а до тях и военновременната корона на фараона.
Хатусу бе облечена в семпла и прилепнала плътно по тялото й рокля с огърлие от скъпоценни камъни около врата; сега внимаваше да не дава израз на обзелите я чувства. Тя все още имаше правото да носи на главата си короната на египетските царици, изобразяваща хищно, подобно на лешояд създание с разперени криле. Но пазителят на диадемите, верен слуга на везира Рахимере, й бе казал, че ще е неприемливо. Пазителят на бижутата и драгоценните камъни, носителят на царското ветрило и надзирателя на царските мехлеми и мазила го подкрепиха и заявиха, че завареният й син Тутмос III е фараонът и основната цел на настоящата сесия на царския съвет е да се вземе решение за личността на регента.
— На колко си години? — глуповато се бе усмихнал пазителят на диадемите.
— Много добре знаеш — язвително го бе срязала Хатусу. — Още не съм навършила деветнайсет — и се бе потупала с длан по гърлото, — но съм белязана с божествения знак. Дъщеря съм на божествения фараон Тутмос I, а съм и съпруга на неговия покоен син.
Хатусу добре знаеше какво й бяха намислили в кръжеца на съветниците — готвеха се да я изпратят в Дома на уединението, в харема, заедно с другите жени, където да се угоява с мед, хляб и вино, да се тъпче с отбрани късчета месо, докато се закръгли като голяма купа за бира. И сред тук присъстващите мъже едва ли имаше някой, комуто можеше да се довери… Мисълта й трябваше да тече сега хладна и ясна. В другия край на съвета бе седнал везирът Рахимере с длъгнестото си лице и тежки торбички под очите. С бръсната глава и с неизменно благочестивото си изражение приличаше на незначителен жрец, но всъщност беше лукав и подмолен. Държеше в ръцете си писарите от Дома на среброто, така че можеше да се рови надълбоко в сандъците със злато, сребро, драгоценни камъни и всякакви бижута. Хатусу бързо бе научила, че всеки човек има своята цена. Дали Рахимере бе успял да купи всички членове на съвета, които сега заемаха местата си и размахваха пред лицето си парфюмирани ветрила от втвърдени щраусови пера? Не вярваше на нито един от тях! Те бяха също като водата: веднага поемаха по наклона. Струваше ли си да търси подкрепа или съчувствие у някого? У кого? Омендап, главнокомандващият цялата войска, винаги бе гледал благосклонно на нея, макар че в повечето случаи проявяваше по-голям интерес към шията и гърдите й, отколкото към качествата на ума й. Дали би могла да го купи с тялото си? А останалите воини командири на елитните полкове? Какво казваше баща й? „Дъще, войниците рядко могат да бъдат купени със злато и сребро. Те винаги се бият в името на фараона и за честта на онези, които са с царско потекло.“ Хатусу се почувства неловко. С изопнатите си сетива долови, че някой я гледа. Извърна очи и улови взора на висок млад мъж с бръсната глава. Гледаше я, без да отмества очи. Имаше свеж тен и чувствени устни. Държеше метличка за пъдене на мухи, с която се потупваше по едната буза, но най-много говореха очите му: не ги откъсваше от нея. Хатусу едва сдържа усмивката си заради сластта в тях. Забравил всякакъв етикет и протокол, младият мъж я разсъбличаше с поглед. После облиза с върха на езика ъгълчето на устните си. Очевидно не чувстваше никакво неудобство от факта, че поведението му е било забелязано, нито пък му идваше на ум да отклони очи. Явно му бе трудно да запази спокойствие; сгорещеният му поглед нито за миг не трепна встрани, докато останалите заемаха местата си. Хатусу реши, че вижда пред себе си истински мъж, чието тяло и душа би могла да купи, но не знаеше кой е той. Затова се обърна към жреца непосредствено вдясно до нея и попита шепнешком: