Нощта се спускаше над съградената с червеникави тухли Тива. Луната загадъчно заблестя над Нил, който се извиваше като тъмнозелена змия от Земята на деветте лъка на юг към Голямото море на север. В една от лодките неколцина мъже чакаха мълчаливо, загледани в нощното небе. Разнесе се отсечена заповед и плавателният съд се откъсна от кея. Плъзна се безшумно по водата в посока към Некропола, Града на мъртвите, разположен на запад от Тива. Кормчията умело изведе лодката от сплъстения ракитак. Пътниците, скупчени в средата, до един бяха облечени в черно от глава до пети, а лицата им бяха покрити, сякаш живееха в пустинята. Стояха в кръг около възрастна сляпа магьосница със сплъстена на фитили сива коса и слабоумно лице. Ръцете й прегръщаха покрито пръстено гърне, пълно с човешка кръв, така както майката люлее детето си. Спътниците й амемети — племе от неуловими убийци, наричани гълтачи на души — тревожно се вслушваха в шумовете на нощта и оглеждаха внимателно реката, огласяна единствено от крякането на жабите и от жуженето на нощните насекоми. Лодката все още се намираше в плитчините и затова всички бяха нащрек за крокодили, които нерядко с едно щракване на челюстите си успяваха да отнесат нечий крак или дори глава.
Лодката доближи до гъмжащата от птици гъста папирусна растителност по западния бряг. Отпред започнаха да се очертават назъбените контури на сградите в Града на мъртвите — кирпичени къщи, молитвени домове, помещения за балсамиране, морги и работилници на занаятчиите, подготвящи мъртъвците за пътуването им към вечността. Кормчията трескаво оглеждаше брега, търсейки подходящо място за акостиране. Най-после носът на лодката затъна в меката тъмна тиня. Предводителят на амеметите се прехвърли през борда с нож в ръка. Спътниците му хванаха вещицата за ръцете и последваха главатаря си. Запромъкваха се през храсталака с бързи и уверени като на ловуваща пантера движения. Заобиколиха Града на мъртвите по една стръмна и прашна пътека. От време на време облаци затуляха блясъка на пълната луна. Спряха на върха на хълма — долу под тях беше Долината на царете, мястото за вечен покой на фараоните и техните семейства. Водачът спря. Вече съзираше факлите на часовите, а вечерният бриз донасяше до ушите му някоя и друга отривиста заповед, но това никак не го безпокоеше. Фараонът бе далеч и стражата се бе разпуснала. И защо не? За крадците на гробове имаше предостатъчно плячка в мавзолеите на дебелите търговци от Тива. Само глупец би вдигнал ръка срещу царски гробници. Водачът на амеметите бе направил добър разчет на плана си. Все още строящата се гробница на Тутмос II не съдържаше никакви скъпоценности, че да примами обирджиите. Пък и се намираше на самия царски път в Долината, затова и стражата се състоеше само от стрелци с лък, които по всяка вероятност вече се бяха подквасили обилно с евтина бира. Главатарят на убийците поведе групата надолу по склона.
Старата магьосница се оплака:
— Болят ме краката! Не ги чувствам! — изхленчи тя.
Предводителят се върна малко назад. После почти допря лицето си до нейното:
— Ще ти платим добре, майко. След малко пристигаме. Свърши онова, което ти е възложено, и после се връщаме. Чакат те тънки резенчета печена гъска и кана от най-хубавото вино, а и паричките ще ти стигнат да си купиш и най-нежния любовник в Тива! — мъжете се изкикотиха. Вещицата възнегодува на неразбираем за тях език, който смрази кръвта им и върна в паметта им вече чуваните приказки за магическата й сила. Водачът не искаше хората му да се поддадат на суеверия, затова ги подкани: — Хайде, тръгвайте! По-бързо! — разпореди се отривисто той.
Групата продължи пътя си. Стигнаха до подножието на хълма, по чийто полегати склонове вече бе издигната колонадата към входа на недовършената гробница. Водачът мълком направи знак на двамина от спътниците си и тримата безшумно запълзяха нагоре. Стигнаха до върха и спряха. Виждаха се само трима пазачи, облегнати на колоните — бяха свалили бронзовите си шлемове, а оръжието им бе събрано на обща купчина. Разговаряха шумно, а празните кани за бира се въргаляха в краката им. Предводителят на убийците даде знак на останалите долу. Те го последваха, а в подножието на хълма остана само магьосницата. Амеметите отвориха торба, пълна с изработени от рог лъкове и стрели. Трима от убийците коленичиха. Единият от стражите, очевидно по-внимателен от другите двама, чу шума и изтича напред с факла в ръка. Тутакси бе пронизан дълбоко в гърлото от една стрела. Двамата му спътници скочиха, при което мигом се превърнаха във великолепни мишени. Отново бръмнаха стрели и двамината се строполиха в локви от собствената си кръв. Убийците се втурнаха надолу. После спряха пред входа на гробницата. Макар и да бяха решени на всичко за пари, страхът все още имаше сила над тях: трябваше да проникнат и да осквернят едно бъдещо свещено място, в което божественият фараон Тутмос щеше да почива в славата си, а неговата Ка4 щеше да обитава, докато той се присъедини към боговете отвъд линията на далечния хоризонт.
4
В египетската митология душата има три проявления: Ах, Ба и Ка. Ах е свръхестествената сила, присъща на душата (в битието или в отвъдното) при определени условия; Ба е „материалната“ и материализираната душа, която продължава да живее и след смъртта, а Ка е духът покровител, духовният двойник на всеки човек. — Бел.прев.