Тя пресрещна погледа на Амеротке и се усмихна леко. Отвсякъде се завтекоха към нея, но тя направи учтив жест с пръстите на една ръка и тръгна право към него, очевидно за да го поздрави. На оголеното й ляво рамо внимателно бе нанесена татуировка на богинята отмъстителка Секмет с лъвски образ. Амеротке си помисли, че тя се облича като принцеса, но че с поведението си показва, че е воин. Тя спря пред него и протегна ръка. Съдията понечи да приклекне на коляно, както изискваше ритуалът, но Хатусу поклати леко глава, а от очите й закачливо заструи свежо и добро чувство за хумор.
— Благородни ми Амеротке — прозвуча гласът й ниско, почти глухо: — Колко години минаха? Десет или може би дванайсет, откакто напусна двора на баща ми?
— Мисля, че са дванайсет, господарке.
— Тогава бъди отново добре дошъл при нас! — Амеротке погледна над рамото й. Другите официални лица и служители, военачалници и писари се преструваха на увлечени във важни разговори, но всъщност наблюдаваха внимателно. Навътре в залата и недалеч от една колона той видя как Сетос държи Норфрет за ръката и й разказва нещо, навярно шеговито. Да, главата на Норфрет се отметна назад и смехът й огласи цялата зала. — Гледах ви, когато пристигахте — продължи Хатусу. — Нейно благородие Норфрет е все така хубава.
— Е, в този случай хубостта е гледала хубост — отвърна Амеротке.
Хатусу въздъхна престорено. После кокетно приведе глава към него, сякаш флиртуваше:
— Амеротке, никога няма да станеш царедворец: ласкателствата никак не ти се удават.
— Нали съм съдия — отговори Амеротке. — Не е в стила ми да лаская.
— С теб винаги е било така! — погледна го с разбиране тя. — Все още ли си лудо влюбен в съпругата си Норфрет? Гледах те как стоиш тук, взрян намръщено в останалите — изсмя се тя в шепа. — Охо, Сененмут!
Надзирателят на царските строежи застана до тях. Амеротке се изненада от фамилиарното му поведение: той се държеше с Хатусу така, сякаш бе от царски род — принц в двореца. Съдията стисна протегнатата му за поздрав ръка.
— Съжалявам — извини се Сененмут, — че не останах по-дълго тази сутрин. Помислих, че може да откажеш поканата, което щеше да бъде неудобно за всички.
После се извърна към Хатусу и й подаде малка кожена кесия, украсена с бродерия. Тя я отвори и извади от нея златен пръстен; хвана Амеротке за ръката и го постави на безименния му пръст. Съдията разгледа пръстена: широката златна халка беше гравирана е йероглифи, които обявяваха на всички, че той е вече един от „приятелите на фараона“ и член на царския съвет със запазено място в неговия дом.
— Не е подкуп — прошепна Хатусу с хладен и остър поглед. — Амеротке, ти си ми потребен. Имам нужда от силата на мисълта ти, както и от полезните ти съвети. А за да бъда напълно искрена, нужен ми е и здравият ти разум.
Съдията искаше да я попита във връзка с какво й е толкова необходим, но прислугата вече подреждаше възглавници и рогозки пред малките маси, приготвени за царствената вечеря. Хатусу го докосна леко по ръката и се отдалечи.
Влязоха няколко робини. Една от тях сложи венец от цветя на врата му. Друга му предложи калъпче благовонна смес. Амеротке не го прие, но притежателите на високи перуки взеха калъпчетата и ги сложиха върху тях. Не след дълго щеше да стане по-топло: благовонията щяха да започнат да се топят, а от главите на почитателите на перуки да се разнася приятен аромат. Мъжете се разположиха в единия край на залата, а жените — в другия. Чашите с вино се раздвижиха и пируването започна. Бяха сервирани блюда с говежди пържоли и месо от пиле, гъска и гълъб, както и различни видове хляб, всеки от които бе оформен и нарязан посвоему. Отвориха делвите с вино, положени в метални поставки; на всяка от тях бе отбелязана годината на гроздобера; прислугата се грижеше бронзовите чаши на гостите да бъдат винаги пълни. Донесоха кърпи и съдинки с вода за измиване на пръстите. До Амеротке седеше генерал Омендап. Той се обърна, за да очисти пръстите си в купичката, и намигна на Амеротке:
— Добре дошъл в царския съвет! — Амеротке му отвърна с усмивка. Пътищата им се бяха срещали нееднократно по различни поводи: той познаваше генерала като добър и порядъчен човек с приятно чувство за хумор, бърза мисъл и услужливо остроумие. Омендап бе сърцат воин — на врата си носеше златен лотосов цвят, даден му от фараона за смелост в боя. Сега главнокомандващият се приведе по-близо: — Всички чухме какво си отсъдил по делото на клетия Менелото — огледа се той, за да е сигурен, че слугите няма да го чуят. — Казал си истината! Поздравления! Изобщо не биваше да се завежда подобно дело. Но съпругата на покойния настоя за това! — Омендап хвърли поглед през залата към Хатусу, седнала на стол във формата на трон, за да се извисява над останалите жени. — Мислех, че тя ще постъпи по-разумно. Както и да е: ти скоро ще бъдещ в крак с политическите козни в царския съвет. Основните фракции са две: Рахимере — направи той жест с ръка към другия край на масата, където везирът, издокаран с цялото величие на скъпоценните си камъни, седеше, разговаряйки с главния писар Байлет. — Той много иска да бъде регент, но за същото претендира и Хатусу.