Пеенето бе удавено от грандиозен победен рев. Фараонът бе стигнал до Свещения път. Скоро щеше да влезе в предния двор на храма. Висшите сановници и жреците престанаха да шушукат и се изпънаха в нервно мълчание: фараонът им се връщаше с триумфа на победата, но делата им в негово отсъствие тепърва щяха да бъдат проверявани и оценявани. Някой от околните прошепна: „Царят котарак се завръща в кошницата си.“ Хатусу се приближи към горното стъпало на стълбите, а жриците се подредиха ветрилообразно зад нея. Сега всички гледаха към голямата бронзова порта, свързваща вътрешния двор с храма. Разнесоха се викове: „Дълъг живот! Благополучие! Здраве!“ Пронизителен звук на тръба наложи тишина. Бронзовите порти бяха отворени, за да пропуснат шествието от жреци в бели роби и офицери с високи украшения от пера на главата.
Хатусу зърна и членове от съвета на съпруга си. Кортежът спря. Тръбите отекнаха отново и дванайсет благородници, понесли върху раменете си пищния паланкин от злато и сребро на фараона, прекрачиха във вътрешния двор. Всички присъстващи легнаха по очи на земята. Тръбите звъннаха отново. Хатусу се изправи с грациозно движение, а жриците се втурнаха покрай нея надолу по стъпалата, раздрънквайки систрите, за да приветстват завърналия се фараон. Паланкинът бе свален и Тутмос бавно слезе от трона. Жреците го оградиха отвсякъде, за да го затулят от людските погледи. Хатусу се отпусна на колене със сключени пред себе си ръце и с поглед проследи бавно изкачващата се по стълбите сянка на съпруга си. Затвори очи за миг. О, само да можеше пак да изпита оня искрен трепет, с който бе чакала завръщането му, за да му разкаже как ахет, прииждането на Нил, е било най-плодоносното от много време насам и как в отчетите на номарсите7 има само добри новини…
Когато отвори очи, сянката на Тутмос се бе извисила над нея. Хатусу сведе глава, но съпругът й я подхвана с ръка под брадичката. Тя погледна нагоре и той й се усмихна. О, колко бледо и изпито бе лицето му под церемониалния пласт боя! Тъмните сенки под очертаните му с туш очи издаваха безкрайна умора. Царицата се дръпна леко назад, пронизана от внезапно прозрение: любимецът на боговете изглеждаше така, сякаш току-що бе прекосил реката на смъртта. В този миг Тутмос леко я погали по страната, а от очите му бликна удоволствие, когато тихо изрече:
— Липсваше ми! Обичам те! — и разтвори дланта си. В нея лежеше златен лотосов цвят, обсипан със скъпоценни камъни и окачен на сребърна верижка. Постави го на врата й и й помогна да се изправи. После двамата се обърнаха и протегнаха ръце, за да приемат приветствения рев на тълпите.
Тръбите отново зазвъняха, цимбалите заблъскаха и в небето се заиздигаха кълба дим от тамян, за да се изпълни въздухът със сладост и да се пречисти насъбралото се множество. Гвардейците от царската стража се втурнаха напред да проправят широка пътека, по която със залитания и накуцване запристъпяха най-знатните военнопленници — тъмнокоси загорели мъже с вързани на главата ръце. Стражите ги принудиха да коленичат в подножието на стълбите. Хатусу пак затвори очи — знаеше какво предстои. Фараонът замахна отсечено с ръка. Царските палачи пристъпиха напред. Устите на пленниците бяха запушени, а гърлата им — прерязани.
— Свърши — пошепна Тутмос.
Хатусу отвори очи, но не се осмели да погледне надолу. Във въздуха се разнесе противният мирис на смърт и на желязо, накиснато в кръв. След мълчаливото приношение към боговете оставаше само фараонът да се отправи към голямата статуя на Амон Ра, за да хвърли тамян върху разискрените въглени в подножието й. Сподирени от рева на тълпата, който кънтеше в ушите им, Тутмос и съпругата му пристъпиха в хладния покой на колонадата към огромната статуя на върховното божество. Фараонът спря, загледан в искрящите пламъци на въглените в големия съд пред статуята. Приближи жрец със златно гърне в едната ръка. Той протегна напред гърнето и сребърната лъжица към фараона. Тутмос не помръдна. Хатусу недоумяваше: какво чака, защо се бави; бе извоювал големи победи на север и сега трябваше да благодари на Амон Ра, както винаги бе правил баща й. След една безкрайна пауза Тутмос пристъпи крачка напред и въздъхна. Хатусу очакваше, че съпругът й ще коленичи върху алената възглавница със златни пискюли, но Тутмос не помръдваше. Продължаваше да стои, без да отмества погледа си от черното лице на божеството. После вдигна ръце с обърнати напред длани както при отправяне на молитва, но почти веднага ги отпусна, сякаш усилието бе прекалено голямо за него.