— Господарю мой — почти изсъска Хатусу. — Какво става?
Тутмос се бе загледал надолу към вътрешния двор. Приветствените възгласи вече не се чуваха. Вместо тях се носеше тихо недоволно мърморене, готово да прерасне в гневен протест. Забързано се приближи жрец и се простря на земята по очи.
— Какво има? — запита Тутмос.
— Знамение, ваше величество. Над двора прелетя гълъб. Беше ранен и оплиска вътрешния двор с кръвта си, преди да падне от небето и да умре.
Тутмос залитна; брадичката му затрепери и челюстта му се изви на една страна. Допря с ръка гърлото си, но главата му конвулсивно се отметна назад и голямата корона в червено и бяло8 се търкулна на земята. Хатусу изпищя и го прехвана, преди да се строполи на земята; после се опита да успокои гърчовете и го положи внимателно на пода; Тутмос почти се вцепени, а очите му започнаха да се обръщат назад. В крайчеца на устните му, оцветени с карминена боя, изби фина пяна.
— Обични мой! — пошепна Хатусу и прихвана отпуснатото тяло на съпруга си.
Той привдигна леко глава и отвори очи:
— Всичко е само за заблуда! — с мъка изрече той.
Хатусу се наведе към него, за да чува шепота му, но миг по-късно любимецът на боговете потръпна за последен път и издъхна.
През месец мехир, втория от сезона на покълването и третия след официалния траур заради внезапната смърт на фараона Тутмос II, върховният съдия на Тива Амеротке се канеше да произнесе поредната присъда в Залата на двете истини, която се намираше в храма на Маат, богинята на истината и правосъдието, господарката на закона и на световния ред. Амеротке бе седнал на нисък стол от акациево дърво върху възглавница, съшита от свещена тъкан и избродирана с йероглифи, възхваляващи чудесата на богинята Маат. Стените на залата бяха украсени с барелефи на четирийсет и два демона — причудливи създания с глави на змии, ястреби, лешояди и овни. Всеки от тях държеше нож, а отдолу с ярка червена охра бяха отбелязани имената и функциите им: Багрещият с кръв, Хранещият се със сенки, Поглъщачът на души, Костотрошачът, Изпепеляващият с дъх… Тези същества обитаваха отвъдните селения, готови да заробят душите на уличените в нечестивост простосмъртни след претеглянето на сърцата им със свещените везни на божествената правда. Пред Амеротке върху красива маса от кедрово дърво бяха поставени писаните закони на Египет и официалните декрети на фараона. Зад съдията се извисяваше огромна статуя от черен гранит на бог Озирис, а встрани имаше и по-малка статуя на Хор — господаря на небето, с глава на сокол.
Залата беше с ярко оцветени колони, през които Амеротке можеше свободно да съзерцава градините на Маат — свежи зелени поляни, в които стадата на богинята пасяха под сянката на бухлати дървета, а птици с искрящи пера прехвръкваха между фонтаните в декоративните езерца. Сега обаче Амеротке се взираше напрегнато в разпилените пред него папируси и пергаменти. Всички присъстващи в залата бяха стихнали в мълчаливо очакване. От едната страна, приведени над малки писалища, коленичеха писарите, облечени в бели роби и с бръснати глави. Пред тях прилежно подредени стояха необходимите за професията пособия: съдинки с червено и черно мастило, гърненца с вода, снопче остриета за писане от кухи тръстикови стъбла, четчици, пемза, бурканчета с лепило и малки остри ножове за рязане на папирус.
Пренхое, най-младият сред писарите, отправи очакващ поглед към съдията. Амеротке бе негов роднина и младежът едновременно му завиждаше и му се възхищаваше. Трийсет и пет годишният Амеротке се бе издигнал до поста на върховен съдия в Залата на двете истини заради реномето си на ерудиран, проницателен, справедлив и почтен служител. Съдията изглеждаше по-млад за възрастта си — главата му бе обръсната, с изключение на кичур блестяща черна коса, провесен покрай дясното му ухо на плитка със златисти и червени нишки. Тялото му, увито елегантно в бяла роба с червен кант, бе мускулесто и гъвкаво като на атлет. В сравнение с него Пренхое се чувстваше неуютно в собствената си кожа — искаше му се да захвърли дрехите от потното си тяло, да излезе и да се изкъпе в басейна със свещената вода. Е, поне краят на разглежданото сега дело наближаваше. Амеротке бе предупредил Пренхое за очакващия ги тежък ден. Предстоеше обявяването на смъртна присъда!
Върховният съдия се размърда върху възглавницата. Светлината проблесна в златния му медальон със знака на Маат. Амеротке го опипа и насочи гневен поглед към затворника, овързан и коленичил пред него. После погледна надясно към тъжителите — мъж и жена на средна възраст, по чиито лица се стичаха сълзи. Встрани от тях бе разположена групата на свидетелите, сгушени между две колони. Амеротке пое дълбоко дъх. В дъното на залата чакаха служителите на реда, облечени в кожени поли и нахлупили бронзови шлемове. Бяха въоръжени с бойни тояги и щитове. Началникът им се открояваше сред тях — як и набит оплешивяващ мъж, далечен братовчед на върховния съдия. Вече всичко беше готово — изслушванията по делото бяха приключили, свидетелите бяха разпитани, клетвите бяха положени.