— Какво има?
— Нещо ми е криво — призна Менелото и посочи с глава: — Жреците, които пазят, са заспали… Струва ми се, че ни следят. Някакви сенки…
Той приближи и съдията почувства винения му дъх, гарниран с аромат на чесън.
— А ти, Амеротке, вярваш ли в духове? Това, че сенките на мъртвите остават и водят свое собствено съществуване, а?
Амеротке се потупа отстрани по главата:
— Имам си достатъчно духове тук — рече той и понечи да си тръгне, но Менелото го хвана за ръката.
— Как е съпругата ти, красавицата Норфрет?
— Добре е — отговори Амеротке и отново направи опит да се обърне, но Менелото го държеше здраво.
— Слушай, не е трудно да надникна в мислите ти, повярвай ми. По времето, когато ти беше сгоден за Норфрет, аз бях млад и зелен офицер. И я ухажвах.
— Е, и? — попита хладно съдията.
— Тя ме харесваше — отговори Менелото. — Харесваше ме много, наистина много. Но знай, Амеротке: сърцето и тялото й ти принадлежат — изрече той и тръгна, преди да подхвърли през рамо: — Ти боготвориш истината, така че приеми я такава, каквато е!
Двамата влязоха в пирамидалния комплекс, криволичейки по тесните нечисти пътеки. Разбудиха единия от пазещите жреци. Потекоха дежурните протести и възражения, които обаче замръзнаха в устата на възрастния жрец, когато видя царския картуш на мигащата светлина на факлата.
— Защо сега? — изхленчи само мъжът. — Скоро ще съмне!
— А защо не? — язвително попита Амеротке. Той дръпна факлата от ръката на жреца и пое дългото и уморително изкачване по грубите стъпала откъм входа в северната страна. Жрецът го последва. Входът бе гладко издълбан. Вътре беше тъмно и миришеше на плесен. Запалени бяха още факли, обилно покрити с катран. Жрецът клекна до входа.
— Ще чакам тук — плачливо рече той.
Амеротке и Менелото с факли в двете ръце влязоха в пирамидата. Въздухът беше топъл и тежък.
Тишината сякаш таеше хиляди страхотии и следеше двамината с невиждащите си очи. Те продължиха по главната галерия, в края на която свиха вляво и се спуснаха по няколко стъпала.
— Святото място е било отворено още преди векове — каза Менелото, чийто глас отекна в околните гранитни камъни. — Крадци и грабители са претършували и плячкосали всичко до шушка.
— Как ще намерим обратния път? — запита Амеротке.
— Това е безпокоило и божествения фараон — отговори Менелото, отведе съдията до стената и вдигна факлата. — Ето, виж стреловидните знаци… — в първия момент Амеротке не забеляза нищо. После ги видя: бяха оформени като връх на стрела, издълбани в камъка и сочеха в посоката, откъдето те идваха. Менелото продължи напред: — Гледай, още един. Покриват цялата пирамида. Нейният строител Хеопс е бил не само фараон, но и маг. Пирамидата има лабиринт от галерии и коридори. Някои от тях не стигат доникъде. А други обикалят и обикалят, докато поелият по тях падне от изтощение. Ето защо трябва да следиш знака, издълбан като връх на стрела. Минаваш ли покрай стена с този знак, вървиш в обратната посока.
Те продължиха все по-навътре в пирамидата. Амеротке трудно сдържаше обзелия го страх и пристъпите на паника. Стените сякаш се събираха: на места се снишаваха и таванът слизаше съвсем ниско. Амеротке реши, че мястото вече не е стар мавзолей и осквернена гробница, а някакъв жив организъм, който ги наблюдава и търси удобно място, където да се свие на кълбо и да изстиска дъха от телата им. Менелото знаеше пътя, слава на всички богове. От време на време той спираше, за да провери накъде сочат върховете на стрелите по стената. Нерядко минаваха и покрай знаци, оставени от други, прониквали в пирамидата. Видяха разпадащ се скелет в един ъгъл; пръстите му още стискаха дръжката на счупен нож. Минаха и покрай други зловещи останки.
— Има крадци, които още опитват късмета си тук — прошепна Менелото. — И плащат цената.
Амеротке тъкмо се приготви да каже нещо, когато чу звук, ехото от който премина през коридора, останал зад тях.
— Какво беше това? — и се обърна. Менелото измъкна ножа си. — Сигурен съм — настоя Амеротке, че някой извика — после погледна към Менелото.
— Може ли някой да ни следи?
Менелото посочи пепелта от факлите им, сипнала се на пясъчния под.
— Може би жрецът идва след нас. Хайде, няма да го чакаме!
Те забързаха напред. В края на галерията Менелото спря и въздъхна с облекчение. После доближи до стената и притисна с едната ръка няколко камъка. Амеротке наведе факлата и видя нещо, белязано като с глина в основата на стената. Тогава се чу скърцащ звук и той погледна нагоре. Камъните бяха мръднали. Скрита врата, окачена на смазани шипове, се отвори назад. Пламъкът на факлата затанцува от изскочилия студен въздух.