Выбрать главу

— От дърво е — обясни Менелото. — Обработено и боядисано така, че да прилича на камък.

После той угаси една от факлите и внимателно я подпъхна под една от шарнирните стави, преди да добави:

— Можеш да я отвориш от външната страна, но не съм много сигурен дали е възможно да го сториш отвътре. Точно тук ме оставиха да пазя. Божественият фараон и Аменхотеп продължиха по-нататък.

Амеротке го последва. Коридорът премина рязко в стръмен наклон: наложи се почти да тичат, за да запазят равновесие. Долу в ниското не намериха нищо, освен неголямо квадратно помещение, каменен под и стени от гранитни блокове.

— Няма нищо! — отбеляза Амеротке.

За разлика от него Менелото се бе заел да оглежда стената и да я натиска с пръст. Амеротке забеляза, че пясъкът в единия от ъглите бе струпан във височина и леко отъпкан. Той отиде до мястото и започна да разрива. Менелото се присъедини към него. В една от настланите по пода плочи видяха вградена желязна халка. Облени в пот и без да пестят ругатните си, те издърпаха плочата встрани. Менелото вкара факлата в отвора и те съзряха рамото на остро изрязани стълби, които се скриваха в мрака по-долу. Спуснаха се веднага и продължиха. Първоначално светлината бе ясно осезаема, но не след дълго стана съвсем тъмно около тях.

— Също като в зала от Дуат — отбеляза Менелото.

Той продължи пътя си, а после изруга. Амеротке го настигна веднага и спря до него. Двамата протегнаха факлите си напред и нагоре, за да привикнат очите им към движещите се сенки. След малко Амеротке буквално остана с отворена уста. На светлината на припламващите факли изпъкнаха очертанията на дълга сводеста зала. По двете й страни в дълбочина бяха изправени дебели дървени подпори. Менелото доближи до една от тях. Амеротке вдигна високо факлата си и съзря пукнатини по тавана.

— Сигурно е започнало да се рони — рече той. — И са сложили гредите, за да укрепят свода.

— В името на бога на светлината! — възкликна силно Менелото.

Той бе направил няколко крачки напред. Амеротке го последва. В началото му се стори, че вижда безброй парцали, провиснали от тавана, но постепенно различи кожени ремъци с клуп в края. На повечето от тях висяха полуразпаднали се скелети: някъде само череп, а на друго място гръден кош и част от гръбначен стълб. Тук-там на някои от ремъците не висеше нищо, защото костите бяха паднали на земята, превърнали се отдавна в купчинка прах. Те закрачиха напред покрай зловещите останки, които мъртвият фараон бе оставил за спомен. Сякаш нямаше край тази зала, изпълнена с кожените ремъци и зловещите товари, окачени на тях. Докато вървяха, от тавана се посипваха песъчинки и раздробен чакъл.

— Просто няма как да не е дело на Хеопс — размишляваше на глас Амеротке. — Изградил е потаен лабиринт под пирамидата си. Заповядал е да копаят на много голяма дълбочина, а после инженерите му са наредили подпорите. И накрая, за да бъде сигурен, че никой няма да узнае за стореното, е избесил робите, превръщайки ги в пазачи на тайните си.

Думите му отекнаха в тъмнината. Амеротке чувстваше, че сдържа страха си с последни сили. Усещаше, че мъртвите го обграждат плътно отвсякъде.

Армията на обесените. Дали те сега не бяха станали демони, охраняващи потайното място? И какво е искал да скрие толкова настойчиво Хеопс? Какво е било специалното нещо, което е трябвало да бъде заровено вдън земята, а след това запечатано с масово убийство?

Те не спираха. От двете им страни продължаваха дървените стълбове подпори, а от тавана все така висяха ужасните кожени ремъци. Под краката им се разпадаха кости и ходилата им подритваха човешка плът, превърнала се в пепел. Най-сетне стигнаха до отсрещната стена. Амеротке се взря в едро издълбаните върху нея йероглифи. Той вдигна факлата си. Писмената бяха от стария период, но той ги бе учил в Дома на живота. Успя да разчете няколко фрази: „Хеопс, обичан от бога на светлината, фараон, цар и маг, остави зад тази стена тайните на времето, записани тогава, когато бог и човек живееха в мир и разбирателство.“

Амеротке изрече на глас прочетеното, за да го разбере и Менелото.

— В самото начало на времето — продължи да превежда Амеротке, — познато като Зеп Тели, когато творецът на светлината проводи пратениците си от небесата.

Амеротке спря. Из залата се разнесе някакъв звук, подобен на издрънчаването от изпуснато оръжие, който изкънтя в това място на смъртта като режещ призив на тръба.

— Остани тук — пошепна Менелото. — Опитай се да разбереш повече.

Амеротке зачете бързо, пропускайки онези йероглифи, които не можеше да разчете или изтълкува.