— А ти знаеше ли за всичко това?
— Да — отговори Сененмут, — и реших да обърна нещата. Ако божествената Хатусу е била зачената по божия воля, защо да се пази в тайна? Защо да не го извадим на светло, обявявайки факта пред целия свят? — усмихна се той. — Взетото от мен решение очевидно проработи: след връщането ни в Тива писмата до божествената ни господарка секнаха.
— Искам отмъщение! — намеси се Хатусу с очевидно променено изражение на лицето: очите й сега изглеждаха по-големи, а кожата й бе опъната на високите скули. — Желая да видя изнудвача обесен… не, заровен жив… или хвърлен на кучетата, така че неговата Ка никога да не достигне далечния хоризонт — впи тя ноктите си в крака на Амеротке.
— А божественият Тутмос? — попита той.
— Умря от апоплектичен удар. Получи страшен припадък пред статуята на Амон Ра. Очевидно не е могъл да издържи на прекомерната възбуда. Той се строполи на земята и можа да издума приблизително следното: „Хатусу, всичко е само за заблуда!“ И издъхна малко след това. Преместих тялото му в царския параклис. Останах при трупа. Дойдоха други членове на царския съвет, но не знам кога са влезли или кои точно са били. По едно време огладнях. Обърнах се, за да си взема храна от един поднос до вратата, и там видях малка черна торбичка. В нея намерих бележка с недвусмислени заплахи. Трябваше да изпълня точно адресираната до мен заповед — въздъхна тя. — В торбичката имаше и вилица, чиито върхове бяха покрити с отрова.
— Не приличаха ли на зъбите в устата на змия? — попита Амеротке.
Хатусу кимна и продължи:
— Заповядано ми бе да забия върховете малко над петата на единия крак на вече мъртвия си съпруг. Така и сторих. Каквито и да бяха намеренията и целите на изнудвача, направеното от мен наистина приличаше на ухапване от змия. Кожата бе обезцветена; отровата влезе надълбоко. После унищожих оръжието и бележката, които бяха дошли заедно — закърши тя ръце. — Дори тогава разбирах, че нещо може да се обърка. Кръвта на съпруга ми престана да тече и отровата спря да се движи, но какво можех да направя! Бях ужасена от мисълта, че изнудвачът може да пошепне няколко думи в ухото на моя съпруг или на ламтящите за трона му претенденти…
— А Менелото? — попита Амеротке.
— Два дни след смъртта на съпруга ми получих друго писмо. Вече бях чула за оскверняването на гробницата му и за поличбите, съпътствали връщането му в Тива. Отново нямах никакъв избор. Отровната змия бе намерена на борда на царския кораб: бях принудена да предявя обвинения срещу Менелото и да не споменавам нищо за онова, което знаех за случилото се в Сакара.
— А смъртните покушения срещу останалите?
— За това не знаем нищо — намеси се Сененмут.
— Какво ми оставаше да правя? — запита Хатусу. — Бях притискана и уязвима. Трябваше да се противопоставя на натиска на Рахимере. И бях изпратена на север, за да изгубя една битка, но… Боговете ме подкрепиха и отмъстиха за мен — повдигна тя глава: — Майка ми се оказа права. Зачената съм по божия воля. И съм любимка на Амон Ра!
— А виновниците за стореното? — попита Амеротке.
— Сигурна съм, че е Рахимере. Да, Сетос разполага с известни доказателства: може и да е отговорен за смъртта на Аменхотеп и на Ипувер — обърна се тя и се усмихна. — Но те не са ни потребни повече — приведе тя още по-близо лицето си и той долови ароматния й дъх. — Прегледахме внимателно пленените архивни материали на митанийците. Рахимере е поддържал тайно връзка с цар Тушрата. Амеротке, сега иди и му го съобщи! Накарай го да направи признания. Смъртта няма да му се размине този път, но той все още може да избере начина, по който ще се отправи към полята на блажените!
Шестнадесета глава
Амеротке влезе в тъмните галерии и коридори в Дома на смъртта под храма на Маат. Пазачите с маскирани лица стояха под припукващите смолисти факли. Един тъмничар вдигна дървените пречки и отвори вратата с ритник. Рахимере бе затворен в малка килия: в самия горен край на боядисаната в бяло стена имаше неголям отдушник, пропускащ скъпернически светлината и въздуха. Бившият везир бе почти неузнаваем. Високо по бузата му се виждаха охлузвания, бледото му и небръснато лице имаше нездрав вид, но в очите му продължаваше да гори злост. Той не си направи труда да стане от леглото със зелена рогозка, където бе седнал с кръстосани нозе, а само събра на кръста си краищата на мръсната препаска около слабините.
— Дошъл си да ми се подиграваш ли?
— Не. На разпит.
— Какво има да ме разпитваш?
— За смъртта на Ипувер и Аменхотеп, за покушението срещу генерал Омендап и за изнудванията на царицата.