— Нали не си казал на никого за попечителския фонд?
— Не, разбира се. Нали ти пожела така? Но дали родителите ти ще…
— Майка ми няма да дойде. Той ми писа, че била болна.
— Сигурно е така.
— Не. — Тя поклати енергично глава. — Тя няма желание да се видим. Дори не си прави труда да се преструва, че иска.
— Такова посещение е безсмислено. Трябва да си смела, Суами, не търси фалшиви удовлетворения. Не разчитай другите да те утешават или подкрепят. Няма да е честно към тях, а и към теб. Тук имаш всичко, от което се нуждаеш. — Той отпусна ръка върху сърцето си. — Колко пъти трябва да ти го казвам.
— За теб е лесно.
— За никого не е лесно.
Беше прав. Само веднъж по време на медитация беше стигнала близо до прозрението за истинския смисъл на думите „всичко, от което имаш нужда“. Седя повече от час и за първи път изпита колко наситена може да е тишината. Последва изключително усещане за концентрация на внимание, което тя почувства като мощен енергиен тласък. Беше момент на покой, толкова върховен, че цялото й същество, всичките й преживени надежди, болка, обърквания и загуби изчезнаха за миг, а после се концентрираха във вътрешна точка от светлина. След едно мигване на клепачите всичко това изчезна. Единствено с Учителя сподели преживяването, а той я предупреди да се пази от изкушението да се пристрасти към търсене на други подобни преживявания. Естествено, не можеше да се въздържи, но мигът така и не се появи отново.
Само преди година тя и не подозираше за съществуването на този човек и от време на време цялата потръпваше при мисълта, че случайната им среща можеше и да не се състои. Чиста случайност е понякога, че завиваш надясно, а не наляво…
С десетина познати седяха в бар на Ред Лайън Скуеър. Беше онзи час на здрачаване, когато самотните, обърканите и търсещите се отпускат и се потапят в забравата на виното. Настроението на всички беше доста смачкано и те се опитваха да се развеселят — замеряха се с пюре от патладжан, което гребяха със солети от обща купа. Помолиха ги да напуснат, но те отказаха шумно. Предупреждението, че ще дойде полиция, не ги стресна. Напротив, още по-развеселени, те се разбесняха — хванати за ръце, скачаха, викаха, бутаха се в минувачите навън.
Пръв Пери забеляза плаката на една стена. Думите „Любов“, „Светлина“ и „Покой“ изпъкваха на преден план успоредно със снимката на мъж на средна възраст с дълга бяла коса. Без никаква видима причина плакатът ги развесели още повече. Заблъскаха се пред вратата на залата и нахълтаха вътре. Озоваха се в малко помещение с нисък подиум в отсрещния край. Слушателите бяха предимно възрастни жени, но имаше и неколцина сериозни на вид мъже с раници и по-големи чанти. На главата на един от тях се мъдреше шапка с прозрачно дъно. Той цупеше устни, давайки да се разбере, че трудно ще му направят впечатление с умни слова. Всички в малката зала обърнаха глави към новодошлите и някои дори се опитаха да изшъткат.
Младежите се настаниха шумно на празните места и вдигнаха крака върху облегалките на съседните столове. Запазиха приличие за не повече от пет минути, после Пери се огледа предупредително и дълго и шумно се оригна. Останалите избухнаха в кикот, безуспешно затискайки уста с длан като непослушни деца. Хората се обърнаха възмутени към малката група и младежите започнаха да сочат Пери и да викат:
— Той беше. Той го направи.
След десетина минути, отегчени от играта, станаха и тръгнаха да излизат от залата: подритваха столовете по пътя и подхвърляха подигравателни забележки по адрес на човека на подиума. Вече пред вратата, Силви се обърна и погледна назад. — Нещо сред хаоса (както призна по-късно) я накара да се извърне. Седна кротко на първия попаднал й стол и остана глуха за подвикванията на приятелите си.
Думите на говорещия на подиума проникнаха в нея и й подействаха като сладък успокояващ балсам. Странно, колко малко подробности си спомняше от тази вечер, преобърнала напълно живота й. Запомни едно-единствено завършено изречение: „Всички стоим в своя собствена светлина.“ Без да й е ясно към кого са адресирани думите и какво точно означават, те я бяха поразили (както все още я поразяваха) с удивителната си дълбочина и спокойствие. Дори в онези първи моменти изпита копнеж да се дистанцира от безсмисленото си съществуване по онова време, да загърби запълнените с омраза дни на пиянство и нощите, наситени с копнеж.
Ораторът завърши лекцията и облече палто върху дългата до петите синя роба. Помогна му дребен мъж с брада. Пийна малко вода, погледна над празните столове към мястото, където седеше момичето, и й се усмихна. Тя се изправи като по команда и започна да се приближава, доловила чистата, неподправена доброта на тази усмивка (по онова време не можеше да обясни защо е пристъпила напред). Момичето почувства завладяваща загриженост. Съвършено новото преживяване се оказа непоносимо за нея и тя се разплака.