С обич!
Джанет захлупи листа върху коленете си.
Значи затова избяга Трикси. Заради този В.! А нали този В. я беше малтретирал и докарал до състоянието, в което тя се появи преди време в Господарската къща. Цялото й лице беше в синини, по врата и челюстта й се виждаха следи от нечии нокти. Постоя така, докато се успокои, и пак обърна листа. Най-отдолу забеляза едно лаконично „Севънтийн Уотърхаус“. Вероятно мястото се намира в Слоу, но нямаше нито улица, нито каквото и да е, което обикновено се смята за адрес. Вероятно в пощенската станция щяха да я ориентират.
Насили се да прочете и препрочете писмото още няколко пъти, водена от убеждението, че когато емоциите утихнат в съзнанието й, все ще се оформи някакъв смисъл, ако имаше такъв. Защо например трябваше да приеме, че „В.“ е инициал на мъж? Или пък какво като писмото завършваше със „С обич“. Всеки завършва така писмата си, все едно дали пише на близък или на не толкова близък човек. А и освен това как не се сети по-рано? Трикси бе заминала, преди да пристигне писмото. Двете събития не се свързваха по никакъв начин. Едно обаче беше ясно, дори този или тази В. да не е подслонил Трикси, щеше да има някаква представа къде може да бъде открита. Значи следващата стъпка е да се свърже с пощенския клон в Слоу и да разбере подробности за адреса.
Набелязването на цел винаги я караше да се чувства по-добре. Стана и за своя изненада изпита глад. Взе си портокал от купата на масата и тръгна да търси телефон, около който не се навърта никой от обитателите на къщата.
— Къде е вестникът?
— Седнал съм върху него.
— Това е подло.
— Точно така.
Из кухнята на семейство Барнаби се носеше аромат на пържен бекон, примесен с уханието на току-що сварено кафе и на цъфналия пред прозореца жасмин.
— Очевидно няма да го четеш сега. Мислиш си за случая, върху който работите, нали, мамо?
— Да. — Джойс обръщаше парчетата бекон в тигана.
— И какво се оказа, кой е лошият?
— Не знам още.
— Изключено! Минаха цели три дни и още не знаете?
— Внимавай, момиче — предупреди Джойс дъщеря си. — Може да е едър, но действа бързо.
— Доста странна история е тази със „Златния ветрогон“. Танцуват ли голи на лунна светлина? Нали така правят вещиците?
— Това е комуна, а не сборище на вещици.
Не виждам разликата. С какво са облечени? С мъниста и източни материи?
— Малко или много.
— Не виждам как може да е по-малко от това.
Тостерът изхвърли поредната порция препечени филийки и Къли се изправи, прибирайки полите на огромния си луксозен халат, който си бе купила от магазин за дрехи втора употреба в Лондон само защото се бе видяла като Ана Каренина в него. Джойс все я предупреждаваше, че някой ден ще се спъне и ще си счупи главата. Къли взе филийките и докато ги мажеше, подхвърли:
— Разкажи ми нещо повече за тези хора.
— И защо ти е? — попита Барнаби.
— Някой ден може да получа такава роля.
Всичко при нея се свеждаше до театъра.
— Един контактува с енергийни източници, а жена му посещава Венера, когато не помага при прането или в някоя също толкова важна дейност.
— Няма да е зле да намине за малко и в нашата къща — обади се Джойс.
— Една от жените умее да разчита аури. Много се разтревожи за моята, за разлика от най-близките ми. Трябвало да хармонизирам лошото си настроение.
— Възможно ли е някой да вярва във всички тези неща?
— Вярват и са доволни от живота си, стига да не се сблъскат с външния свят.
— Престани да се правиш на многознайко — рече Джойс, взе кафето си от плота и седна на масата при тях. — Какво излиза, че някой от тези духовни хора е извършил убийство, така ли?
— Дори две.
— Сериозно? — Без да иска, Джойс сложи повече захар в кафето си, но реши да го пие, като внимаваше да не го разбърква. — Включваш ли и мъжа, който падна по стълбите и си счупи врата?
Барнаби остави вилицата си.
— Ти откъде знаеш?
— Ан ми каза. Ходихме да пием кафе малко след инцидента. Никой в селото не вярваше, че е нещастен случай. Много се разочароваха от заключението на следователя.
— Защо, по дяволите, не си ми…
— Казах ти още същата вечер.
— Не си спомням.
— Всяка вечер ти разказвам как е минал денят ми, но ти просто не ме слушаш.