Фелисити беше станала и бе облякла дрехите, които Мей й избра. Преди да й обуе удобните пантофи, тя масажира с ароматно масло ходилата и глезените на жената. Кожата й се видя суха като пергамент. Глезените й не бяха по-дебели от китката на Мей.
— Ще трябва да те поохраним, мила — усмихна й се тя. — Домашно приготвен хляб, плодове, зеленчуци.
— Не мога да ям хляб — с извинителен тон отбеляза крехката жена. — Много сте любезна наистина, но трябва да остана в досегашния си размер.
— И защо?
— Ами… — всички познати на госпожа Гамлин носеха дрехи с този размер и наддадяха ли малко, бързо тичаха в козметичните центрове, за да се освободят от придобитите килограми. — Не зная.
— Ще направим всичко възможно да ти помогнем да се съвземеш, Фелисити, но се налага и ти да помогнеш. Чака те дълга и упорита работа.
— Да, Мей, — съгласи се, но мисълта, че от нея се очаква някакво усилие, доста я плашеше. Откакто се помнеше, участието й във всички събития около нея бе единствено финансово. Тук, явно, нямаше да е така и тя се ужасяваше.
— Засега ще се постараеш да се храниш малко повече. Ще видим какво ще правим, когато поукрепнеш.
Жената протегна кокалести пръсти и Мей ги улови между топлите си, ухаещи на ароматни масла длани. Доближи тънката ръка до устните си и я целуна, Фелисити почувства как по вените й потича топлина.
— Нали вече нямаш от онзи бял прах, който толкова цапа носа ти?
— Свърших го.
— Това е добре. Тялото, Фелисити, е храмът на безсмъртната ти душа. Не го забравяй. И не бива да го рушиш и нараняваш. Сега е време да вървя в кухнята, за да помогна на Джанет с обяда. Ще има чудесна супа и ти ще хапнеш от нея.
Мей не завари Джанет в кухнята въпреки обещанието, което момичето даде на закуска. Ето защо запретна ръкави и започна да реже зеленчуците. Замисли се какви подправки да сложи, за да изостри апетита на Фелисити. Спомни си за съветите на Брат Ателстан, според чиито твърдения шафранът „прави хората весели“. В книгата на уважавания мъдрец пишеше също, че дозата трябва да е подходяща. Даваше пример и с един норвежки мистик, който прекалил с количеството и умрял, смеейки се. Мей се отказа и посегна към кутийката с дафинов лист.
Щом супата завря, тя я остави да къкри на тих огън и отиде да търси Джанет. Стаята й беше празна. Видя бележка, подпряна на един том с произведенията на Паскал, прочете я и тръгна към телефона. След изчезването на Трикси изрично ги бяха предупредили да съобщават за всичко необичайно.
— В бележката й, инспекторе, пише, че е почти сигурна къде ще открие Трикси; отива да я търси и ако не се върне до довечера… искам да кажа, Джанет ще се обади, за да ни съобщи какво става… Няма защо. А вие как се чувствате? Как е момчето, с което дойдохте…
Връзката прекъсна и тя се запъти да съобщи на останалите от комуната за новото развитие.
Джанет седеше до напечения от слънцето прозорец на автобуса. Беше сменила неизменните панталони с лятна рокля до глезените, в джоба, на която пъхна подробните инструкции как да стигне до „Севентъйн Уотърхаус“ — оказа се истинският и пълен адрес на жилищен блок. Нищо допълнително. От пощата й го бяха казали. В джоба й имаше малка торбичка със сушена лавандула — Хедър я пъхна в ръката й при срещата им в преддверието.
— Нещо съвсем мъничко, Джан — бе казала доверително Хедър, — но ти го давам с цялата си любов.
Джанет слезе от задушния автобус на посочената в инструкциите спирка. И пое в указаната посока. Докато вървеше по тротоара, погледът й попадна на витрината на магазин с красиви аксесоари. Особено й хареса зелен шал, чийто етикет обаче беше обърнат и тя не можеше да види цената. Джанет си го представи върху русите къдрици на Трикси и й се стори много подходящ и за млечния тен на лицето й.
Влезе и попита колко струва — казаха й космическата сума от сто и двайсет лири. Джанет написа чек, без да е много сигурна какви са крайните две цифри в последното сведение от банката. Опаковаха й го в красива кутия с емблема на магазина.
Вече навън, тя си представи как Трикси отваря подаръка и по красивото й лице се изписва задоволство. Заля я вълна на искрено щастие. Съмненията започнаха по-късно.
Всъщност Трикси винаги имаше нужда главно от пари. Какво ли ще си помисли, като разбере цената на скъпата вещ? Незнайно как, винаги уцелваше цената на стоката — плюс-минус пет лири. Дали пък да не върне шала? Щяха ли да го приемат в магазина? Тогава щеше да отиде с празни ръце в „Севънтийн Уотърхаус“. Не е ли по-добре да купи нещо, което наистина ще влезе в работа? Нещо за ядене или за пиене например?