На балкончето на стълбището се разнесоха нечии стъпки. Виктор скочи неспокойно.
— Няма нищо — рече Трикси, макар сърцето й да ускори ударите си. — Само си мълчи.
Двамата се прегърнаха и се спотаиха под завивката. Стъпките бяха твърде леки — досетиха се, че едва ли е Хеда. Вероятно беше някой от служителите на общината, която раздаваше тези жилища. Или някой перверзник.
Капакът на пощенската кутия на вратата изтрополя. Трикси се изкиска в шепа.
— Шш-т — прошепна едва чуто Виктор. Не смееха да мръднат. — Какво ще правим? — попита след малко той.
— Нищо. Ще си отидат.
И наистина, след още няколко почуквания стъпките отвън се отдалечиха.
Тринадесета глава
Вечерната групова медитация на терасата се провали. Седяха на обща рогозка, ала всеки бе вглъбен в собствените си тревоги. Подхванаха тъжен разговор за погребението на Учителя. Смятаха, че колкото по-скоро го направят, толкова по-добре. Единодушно приеха да го кремират.
— Ще разпръснем праха му високо във въздуха под лъчите на слънцето — обясни идеята си Мей. — Няма по-подходящо място за светъл и ведър дух като неговия.
— Струва ми се много подходящо — обади се Кен.
Двамата с Хедър поглеждаха със страхопочитание към наследниците. Както всички останали, и вчера те изразиха и изненадата, и радостта си от вестта, че Мей и Арно получават имението и къщата. След номера с журналистката и фотографа обаче не бяха сигурни доколко другите продължават да им вярват. В момента се усмихваха по-скоро като хора, обули тесни обувки.
От вътрешността на къщата се разнесе телефонен звън.
— Ще видя кой е — бързо скочи Хедър.
Един по един всички се надигнаха. Мей — за да приготви настойка от успокоителни билки за Фелисити, Суами — да дои Калипсо; Крис понечи да я последва, но бе внимателно отклонен и се прибра в къщата начумерен. Хедър се върна — каза, че някой бил сбъркал номера, и помоли Арно да й помогне да приготвят Кен за разходка. Бяха му препоръчали да се движи. Понеже пред портата на градината нямаше журналисти, тя предложи да отидат до селото.
Арно ги изпрати с поглед. Още чуваше мърморенето на Кен колко далече било селото. Прибра се вътре, за да измие съдовете от вечеря. От една страна, се сърдеше на съпрузите заради глупавото им държане миналия ден, от друга — поради състоянието на духа си в момента предпочиташе да е сам. Щом чу завещанието на Учителя, го обзе особено неспокойствие или по-скоро увереност. Чувстваше се избран!
Сутринта се събуди спокоен и щастлив, ала в следващия миг го завладя до смърт страшна мисъл. Същевременно обзелата го енергия му позволи да свърши не само своите задължения, но отхвърли работата и на половината от членовете на комуната. И все пак физическата активност не се оказа решение. Мислите му вряха в главата. Страстната му любов към Мей започваше да го обсебва, а формалното им свързване посредством завещанието на Учителя насочи мечтите му в определена посока. През деня се откриха няколко възможности да осъществи замисъла си, но все не му се виждаха достатъчно подходящи. По едно време си спомни страстта на Мей към синия цвят; обиколи градината и обра всички сини цветя. Натопи ги в кофа под умивалника.
Работата бе там, че не можеше да се самозалъгва повече — привързаността му към нея не беше чисто платонична. Беше невъзможно да продължи да я обожава само отдалеч. Искаше нещо повече.
— Божичко! — възкликна той, останал насаме. — Какво животно съм!
Опита се да потисне зова на плътта. Душовете му станаха по-студени. Започна да търси разумни аргументи колко по-добре е да запази чувствата си несподелени. Всичко това вършеше работа до днешния ден. Ала вече виждаше благоприятни знаци за себе си. Оставаше само да се престраши. Колко му беше да промълви онези три малки думи.
Изми и подсуши съдовете; започна да ги прибира. Съвсем неволно попадна на бутилката с бренди в шкафа. Без да има нещо конкретно предвид, Арно надигна бутилката. Видя му се твърде голяма и твърде пълна.
Течността опари гърлото му, дори се закашля, но се почувства неочаквано добре само от една малка глътка. Помисли си, че от още една ще му стане още по-добре. И не се излъга. Напрежението в тялото му отстъпи място на спокойствие. Реши се и на трета глътка. Наложи се да приседне, защото краката му се подкосиха.
И в този момент чу челото й.
Свиреше мелодиите, отговарящи на чакрите — поне така му беше обяснила веднъж. Възможно ли е, питаше се често той, човек да предаде с музика усещането за различните цветове? Изправи се, подпирайки се на ръба на умивалника; стараеше се да не изпусне нито един тон.