Хапна спагети, пържени картофи, поръча си и сладкиш, изпи цели две чаши чай, изпуши дори една цигара. Всичко това отне доста време, за което после той горчиво съжаляваше. Но откъде да знае, че ще коства един човешки живот.
Барнаби пристигна у дома точно в седем и половина. Посрещна го новината, че празникът няма да е двоен, а троен. Оказа се, че Николас, последен курс студент в „Сентръл Скул ъф Спийч енд Драма“, е спечелил така мечтания медал „Гилгуд“ за ролята си на Едип цар.
Естествено, младежът бе на върха на щастието си.
Двамата с Къли говореха един през друг, смееха с повод и без повод, споменаваха хора, чиито имена не означаваха нищо за родителите й. После отново се смееха. Къли — с красивия си отработен глас, който звучеше като звън на медни звънчета, а Николас — с мъжествен, кадифен.
Междувременно Джойс внасяше и изнасяше блюда и чинии. По едно време в кухнята забеляза Том зад гърба си и му подаде пълна табла.
— Ето, скъпи, занеси това. И се опитай да кажеш нещо.
— Моля?
— Помъчи се да се включиш в разговора.
— Слушам.
— Не е вярно.
— Те дори не ни забелязват. Ако с теб останем в кухнята, изобщо няма да им направи впечатление.
— Не ме предизвиквай. — Тя чудесно знаеше, че актьорите винаги забелязват, когато публиката се е оттеглила. Занесе виното и Къли напълни чашите.
— Какъв късмет е за трупата, че ще те вземат — довърши тя започнат разговор.
— Не ме идеализирай — скромно помоли Ник.
— И така, за вас двамата — проехтя спокойният и категоричен глас на Том Барнаби.
Къли изпъна комично лице и вдигна чаша.
— За бъдещите ви успехи на сцената и извън нея.
Всички отпиха. Къли се изправи и целуна майка си по главата, наведе се и целуна бузата на баща си.
— Благодаря ти, мамо, и на теб, татко. — След тези думи седна.
Николас хвана тънките й пръсти и ги поднесе към устните си.
— Никак не ми се иска да съм извън Лондон твърде дълго.
— За Бога, Николас — обади се Джойс, — та ти имаш нужда и от малко опит. Току-що завърши обучението си.
— Всъщност, иска ми се да се отдалеча малко от театъра на словото и да се позанимавам с изкуството на пантомимата. Мислил съм дори за циркова кариера. Ще бъде вълнуващо.
— Ще трябва да отидеш в Испания. Там са най-добрите мимове — намеси се Къли. — Или във Франция.
— Един от моите заподозрени е работил в цирк в Испания — обади се Том. — Бил е укротител на лъвове.
— Имал ли е успех?
— В деня, когато се сгодихме, гледахме пантомима — намеси се Джойс. — Спомняш ли си, Том? В „Савил“.
— Помня, естествено. Преди това вечеряхме в „Мон плезир“. Представлението беше на Марсел Марсо.
— Бил страхотен.
— Така си беше. Напълни сцената с хора от публиката, разговаряше с тях, танцуваше с тях.
— Стига бе! — Къли и Николас спряха да се хранят и гледаха със зяпнала уста.
— Най-вълнуващият етюд бе с майстора на маски — подхвана Джойс. — Имаше цял куп маски, въображаеми, естествено, и ги сменяше една след друга. Лицето на самия Марсо бе много хубаво, с правилни черти и страхотно гъвкаво, направо като гумено. Всички маски бяха различни. Сменяше ги бързо и лицето му се променяше мигновено. Последната бе на трагедията. Невероятно изигра старанието си да я свали, но тя не се отлепваше. Публиката виждаше какъв ужас изпитва той, че ще остане с нея до края на живота си.
След драматичния разказ на Джойс в стаята настъпи пълно мълчание. Къли и Николас седяха вцепенени. Барнаби чертаеше линии по покривката с вилицата си.
— Как бих искал да видя такова представление — въздъхна Ник.
— Той продължи да дава представления, но все не се наканихме да отидем, нали, Том?
Въпросът й срещна продължително мълчание. Къли размаха няколко пъти ръце пред очите на баща си. Николас се засмя тихичко.
— Внимавай — предупреди го Къли. — В тази къща е забранено да се подиграваш на полицията.
— Том, да не ти е зле? — разтревожи се Джойс. — Пребледнял си.
Тримата се изплашиха не на шега.