Най-накрая, доловил тревогата им, Барнаби тръсна глава и се усмихна.
— Добре съм. Извинявайте, нещо се бях замислил. Наистина.
— Не може да си добре, вече започваш да си говориш сам.
— Знаеш ли, за сребърната ни сватба трябва да отидем в „Мон плезир“. Ще отидем всички.
— Ще донеса сладоледа — обяви Джойс. — Това вече ще те развесели.
Иззвъня телефонът. Чу се тътрене на стол и когато надникна от кухнята, тя видя, че неговото място е празно.
Докато колата се носеше в нощта, двамата мъже обсъждаха новополучената информация.
Сякаш щеше да потвърди подозренията, обзели го по време на вечерята в дома му.
Вече наближаваха и той намали или по-скоро престана да натиска педала на газта. Портата на парка беше широко отворена и с изключение на светлината в един от прозорците на приземния етаж цялата сграда тънеше в мрак. Бусът не се виждаше. Щом полицейската кола попадна в обсега на входа на сградата, халогенната лампа светна и всичко се обля в бяла светлина.
Без да се бавят, главният инспектор и сержантът слязоха от колата и Барнаби потропа силно по вратата. Не последва никакъв отговор. Инспекторът натисна дръжката. Не беше заключено и той прекрачи прага. Зад него Трой само повдигна вежди, защото началникът му току-що наруши правилата.
— Ало! — провикна се Барнаби високо в преддверието. Къщата изглеждаше безлюдна.
— Нещо не ми харесва, шефе.
— Изключено е всички да са се изнесли с буса, а и фолксвагенът е тук.
— Чувате ли? — Трой извърна лице нагоре.
— Нищо не чувам. Какво има?
— Сякаш нещо се влачи там, горе.
Точно над главите им се разнесе остро стържене, последвано от удар и силен вик.
— На покрива! — Трой се спусна навън, Барнаби го следваше по-бавно. Двамата мъже се отдалечиха от входа, за да виждат достатъчно добре целия покрив. Не забелязаха жива душа.
— Сигурно е от другата страна. Зад комините. Ще обиколя…
— Не, чакай! Виж… В сянката.
В най-тъмната страна покрива, на самия ръб се бореха две фигури. Едната се подхлъзна и всеки миг щеше да падне. Барнаби зърна проблясването на метален предмет.
— Господи, той има железен прът.
— Как можем да стигнем горе?
— Вероятно има стълбище. Провери на втория етаж. Аз ще проверя на долния.
— Какво ще кажете да опрем стълба?
И двамата вече тичаха към входа.
— Ще отнеме много време. Дори не знаем къде да я търсим.
Вътре Барнаби чу, че над главата му се води борба. Последва силен пукот и инспекторът вдигна глава нагоре. Усети как кръвта се отдръпва от лицето му. Сержантът отскочи тъкмо навреме, за да не го затисне падащото през стъклата на витража тяло. Сред множество натрошени разноцветни стъкла надолу летеше красива руса глава.
Събраха се в кухнята. Хедър приготви пълен чайник силен чай, но не всички пиха от него. Двамата полицаи и Мей отказаха. Току-що бе измила и почистила лицето на Андрю и сега мажеше с лековит балсам скулите и разцепената му устна. Той мръщеше лице и същевременно отпиваше от чая. От време на време хвърляше поглед към Суами, сякаш я подканяше да прояви поне малко съчувствие.
Мей, Суами и Арно дотичаха секунди след като Тим падна през витража. Видяла съзвездието Орион, Суами спря колата едва ли не на терасата пред вратата.
— Тим… — извика тя, коленичейки до главата на момчето.
— Нищо не можете да направи вече, госпожице. — Трой се опитваше да я вдигне от пода, докато шефът му викаше линейка. — Не пипайте това — възпря я сержантът, когато тя посегна към железния прът.
— Но как стана? — Тя погледна нагоре към дупката във витража. — Оттам ли падна? Какво е правил на покрива?
В този момент Андрю се бе появил на втория етаж с разкъсани джинси и риза и разкървавено лице. Дишаше накъсано и със затруднение, но не спираше да си мърмори. Постепенно присъстващите различиха някои от думите.
— Да ме убие… Искаше да ме убие…
Половин час по-късно Барнаби повтори чутото, но вече във вид на въпрос. Три пъти зададе въпроса си, преди да получи отговор.
— Как защо? Защото е разбрал истинската ми самоличност. — Думите, произнесени през подпухналите устни на Андрю, се разбираха трудно. Но така или иначе, всички схванаха основната идея. Напълно достатъчно, за да се стъписат.
— Какво искаш да кажеш, Кристофър? — първа се съвзе Мей, която вече бърше ръцете си в мека кърпа.