Учителят я наблюдаваше как пристъпва. Виждаше слабо, високо момиче в оскъдно облекло. Сребриста пола от намачкан плат, а наместо блуза — само две презрамки. Русолявата й коса стърчеше на всички страни, тежък грим и ярко червило очертаваха очите и устните. От нея се носеше миризма на джин, тежък парфюм и пълни с горчивина сънища. С всяка следваща стъпка по посока на Учителя тя плачеше все по-неудържимо — накрая вече почти виеше. Стъпвайки неуверено на високите си сребристи обувки, притискаше ръце до едва покритите си гърди.
Сега всичко й се струваше толкова отдавнашно, че тя трудно си спомняше колко дълбоко бе отчаянието й тогава. Пресегна се и взе чашата на своя събеседник.
— Искаш ли още чай, Учителю?
— Не. Благодаря ти.
Дълбока бръчка прорязваше челото между веждите му. Стори й се много уморен. Нещо по-лошо — Суами забеляза и торбичките под очите му, — изведнъж й се видя остарял. Мисълта, че той също е подвластен на времето, й се стори абсурдна и ужасяваща. Нима този човек не е изворът на цялата мъдрост, на всеопрощаващата благословия? Той е там, за да обича и пази всички тях. Ако нещо се случи с него…
Крачейки към изхода на солариума, Суами си даде сметка колко е различно да знаеш, че някой е смъртен, и действително да го проумееш. До момента си беше въобразявала, че този човек винаги ще е там за тях. Сети се за Тим. Какво щеше да прави той без своя любим покровител и приятел? Какво щяха да правят всички те? Връхлетя я внезапен пристъп на страх и тя се спусна обратно, грабна ръката на Учителя и я притисна до лицето си.
— Какво има?
— Не искам да умираш.
Очакваше да се усмихне и да се пошегува с тревогата й, но за нейна изненада той само промълви:
— Неизбежно е. Всички ще умрем.
— Не се ли страхуваш?
— Не. Вече не. — Мъжът изтегли бавно ръката си. — Вероятно преди време… щях да се страхувам, но сега — не.
„Аз обаче се боя“, помисли си Суами и докато се отдалечаваше от него, по лицето й се изписа дълбоко безпокойство.
През един от отворените прозорци на приземния етаж се разнасяше възторжена музика. Мей свиреше на чело „Соната“ от Бокерини. Лъкът бягаше напред-назад по струните с буен възторг. Две дълбоки бръчки разделяха дебелите й вежди, очите бяха плътно затворени. Тя отмяташе глава с такава страст, че от време на време из топлия въздух отскачаха кристални капчици влага от челото й, а фибите на една от навитите около ушите й плитки се бяха изхлузили и тя подскачаше енергично напред-назад в три четвърти такт.
Носеше широка роба с изрисувани по нея с природни бои пирамиди и погребални процесии. Десенаторът нещо не бе дообмислил щампата и на места фигурите се сблъскваха, образувайки комични струпвания на камили, опечалени близки, покойник.
Над деколтето-лодка на тази обемиста дреха се показваше прекрасният профил на Мей. Ясно очертан, ведър, благороден, недвусмислено излъчващ здраве и щастие. Лицето й бе едно от най-впечатляващите неща в нея не само защото го украсяваше така, както се грижеше за стаята си и за всеки свой предмет. Цветовата й палитра бе извънредно богата, а четката — смела и дръзка. Страните й грееха със сочно червено, а устните — с цвят на разпукан нар. Върху клепачите й бе положено яркозелено, което преливаше в синьо, често пъти посипано със сребрист прах. Кожата й с цвят на чайна роза често пъти бе покрита с плътен слой грим, защото, често отвлечена от размисли за други светове, Мей забравяше, че вече се е гримирала и полагаше нов щедър слой.
След финалните няколко удара с лъка челистката опря длан в струните, за да укроти последните вибрации. Дали под слънцето има друг инструмент или друго създание, което да ръмжи елегантно, помисли си тя. Отпусна за миг буза върху хладната повърхност на лакираното дърво, оставяйки петно пудра с цвят на праскова, след което опря инструмента о ръба на стола и се отправи към прозореца, последвана от издутата като корабно платно тънка памучна материя на цветната дреха.
Загледа се към кедровото дърво навън; толкова й се искаше да задържи възможно по-дълго този миг на радостно спокойствие, което я обземаше винаги когато свиреше. Тя въздъхна и съвсем целенасочено отправи мислите си към своята идея за цветно ателие „Дъга обвива твоите рамене“, приета много добре. Записаха се доста хора. Но дори и тази хитринка се оказа само отчасти успешна. Образите на ентусиазираните участници, мислещи в цветове, постепенно избледняха, колкото и да се мъчеше да ги задържи, изместени от тревога.