— С кое име? — попита главният инспектор.
— С истинското. Андрю. Точно затова се изненадах. После чух, че вратата на стаята му се отваря, и излязох да проверя. Сега ми се струва доста глупава постъпка, но бях подозрителен към всичко. Видях към мен да идва Тим — с разчорлена коса, ококорени очи и с железния лост в ръка. Размахваше го. Над главата си. Доста се изплаших. Отстъпих назад. Моята стая е последната по коридора и се озовах съвсем близо до вратата към стълбището за покрива. Нямах голям избор — или нагоре по стълбите, или надолу през перилата.
Суами възкликна от уплаха.
— Горе на покрива също бях в капан, но и пътят ми надолу по стълбите беше препречен. В началото се опитах да се крия между комините. Докато ме следваше, той продължаваше да размахва лоста и изпочупи тухлите, които неволно удряше. Тогава си помислих, че ако изскубна лоста, ще му отнема предимството. Светването на халогенната лампа отвлече вниманието му. Посегнах към ръката му, сграбчих желязото и увиснах на него. Той, естествено, не искаше да го пусне. Започна да рита. По-висок е от мен… Краката му са по-дълги и болката беше силна. Отказах се и отново минах на варианта криене зад комините. По едно време така се извъртяхме, че го докопах за глезена. Надявах се да го сваля на покрива и тогава… За да се отскубне от мен, той отскочи назад и попадна върху стъклата на витража…
Последните му думи почти не се чуха. Тясното красиво лице бе снежнобяло, Андрю се извърна и се отдръпна, сякаш изповедта му го правеше различен. Настъпи продължително мълчание.
— Доколкото разбирам — пръв наруши тишината Барнаби, — според вас тъкмо Райли е открил снимката и ви е нападнал в четвъртък. — Андрю наведе безмълвно глава. — Той е отговорен и за смъртта на чичо ви.
— Поне е свързан по някакъв начин с неговата смърт. Въпреки че не знам как се е сетил за епизода с алкохола.
— Не го вярвам — намеси се Мей. — Звучи ужасяващо.
Семейство Бийвър заклатиха енергично глави, очите им светеха от любопитство.
Барнаби насочи вниманието си към Арно — до момента той не бе отронил и дума. Седеше настрани с бинтован крак, вдигнат на метална стойка. Все още бе поупоен от изпития алкохол, от болкоуспокояващите и противотетанусовата ваксина. Поради несръчното признание, което бе направил пред Мей, се чувстваше изключително притеснен и в главата му се вихреше истински ураган. Не беше чул отказ, но при създадените обстоятелства…
Схвана, че искат нещо от него. Вдигна очи и срещна настойчивия поглед на главния инспектор.
— Извинете… — всички го гледаха. Дори Мей. О, Мей! — Не ви чух добре.
— Време е да ни разкриете истината, господин Гибс.
— Защо ми го казвате? — Лицето на Арно бе бяло почти колкото бинтовете на крака му.
— Защото мисля, че знаете отговора. — Барнаби чакаше. И понеже мъжът насреща продължаваше да мълчи, продължи: — Проявихте загриженост, прекалено очебийна за момчето, не ми позволихте да го разпитам както трябва, не спирахте да повтаряте да го оставим на мира. — Онзи все така мълчеше. — Хайде, господин Гибс. Вече нищо не може да му се случи.
— Така е — тъжно въздъхна Арно. — Той ви разказа повечето. — Обърна се към Андрю. — Смъртта на чичо ти беше до голяма степен нещастен случай, въпреки че един редовен съд едва ли би го нарекъл точно така. В деня, когато това се случи, ние тримата щяхме да ходим в града, точно както казах и при изслушването на свидетелите. Двамата с Тим отидохме да сложим свежи цветя в солариума. В същото време Учителя отиде да вземе палтото на Тим. Изведнъж чухме високи гласове. Учителят излизаше от стаята на Тим, а след него вървеше Джим. Спореха за нещо. Изненадах се. Никога не бях чувал Джим да повишава глас за каквото и да било. Двамата спряха на горната площадка на стълбището. Джим препречи пътя надолу на Учителя и извика: „Няма да ти позволя да го направиш. Ще разкажа на всички какво знам. Добре го запомни“. После сграбчи раменете на Учителя, сякаш искаше да го разтърси. Нещата се развиха с такава скорост, че не бях способен да се намеся. Чух рев и видях как Тим тича по коридора пред стаите и избутва Джим от Учителя. Джим се олюля и в желанието си да запази равновесие отстъпи назад. Не намери опора, претърколи се надолу и така си счупи врата. — Погледна Андрю и завърши: — Едва ли е кой знае каква утеха, но мисля, че не е страдал.
— Прав си. Утеха е.