— Положително сте проверили всички възможни източници, инспекторе — почти разплакана се обади и Суами. — Не допускате ли вероятност да сте го сбъркали с някой друг?
— Да не искате да кажете, че някой, свързан с неговото минало, се е промъкнал тук и го е нападнал в удобния момент? — попита Хедър.
— Това е абсурд — възнегодува Андрю. — На събитието бяхме само ние.
— Точно така — съгласи се Барнаби. — В този смисъл госпожа Бийвър е права: някой, свързан с неговото минало, се е намесил по определен начин. Искам да подчертая, че Крейги е трябвало да умре не защото е бил мошеник, а тъкмо защото вече не е бил такъв.
— Знаех си! — тържествуващо се провикна Мей. — Аурата никога не лъже.
— Не разбирам — не се сдържа Андрю. — Току-що искахте да ни убедите, че е бил.
— Ще обясня. Когато научих истината за миналото му, се поинтересувах, естествено, как стои въпросът с финансовите дела на „Златния ветрогон“. Те се оказаха не само безупречни, но и се установи, че много пари са дадени за благотворителни цели. На никого, дошъл тук за лечение, не са вземани пари, ако не е можел да си го позволи. Всеки месец някакви суми са отделяни за благотворителност. И въпреки всичко нещо е ставало… Доказва го писмото на Джим Картър, както и думите на господин Гибс тази вечер: „Няма да ти позволя да го направиш. Ще разкажа на всички какво знам“. Най-много ме разтревожи писмото на господин Картър непосредствено преди смъртта му. Сега знаем истината за смъртта му и нещата не изглеждат толкова опасни. Но изречената заплаха, защото за мен това е откровена заплаха, остава. Какво точно е знаел Картър, е не по-малко важно от намеренията на Крейги да предприеме толкова отчаяна стъпка. Лично аз имам отговор на първия въпрос. Джим Картър е знаел за миналото на Крейги. Отговор на втория въпрос обаче не е така лесно да се даде. С моя сержант огледахме стаята му. Макар всички дрехи и повечето от вещите да бяха изнесени, открих две неща, интересни от моя гледна точка.
Замълча, а Трой, опрял гръб в стената, кимна едва забележимо в знак на мълчаливата си оценка на качествата и красноречието на своя шеф. Всички други седяха неподвижно. Не само не смееха да мръднат, но и не мигаха.
— Направи ми впечатление кутия от извънредно скъпи италиански обувки. Неочакван избор за човек, отдал цялото си време на духовно усъвършенстване. Като си помислиш — нищо особено, но все пак показателно. Друго са книгите. На пръв поглед очакваш да видиш точно тези книги — но те до една са купени на старо. Съвсем обяснимо, кой може да си позволи да купува нови книги. А на всичките книги тук бе отбелязана цената — направо пенсове. Племенникът на Джим сподели с нас, че чичо му отделял много време за четене на религиозна литература, но тя няма как да е била купена преди 1971 година. От нашите специални отдели установиха, че книгите, намерени в стаята на Учителя, не може да са били купени преди 1990. Част от тях — от няколко антикварни книжарници в Слоу и Ъксбридж. Около шестстотин броя.
— Колекцията на чичо ми сигурно е на някое друго място. В библиотеката например.
— На нас ни казахте, че познавате някои от книгите, господин Картър, и това много ви е разстроило.
— Значи, според вас са купени само за да ни бъде хвърлен прах в очите, така ли? — попита Кен.
— Точно така — потвърди Барнаби, присъствал на достатъчно репетиции на театралния кръжок, който посещаваше жена му, за да знае кога да удължи една пауза и кога да започне да говори с по-голям драматизъм. — Но по-странното е друго: това е покупка на едро, взета наведнъж в два сандъка, и е платено не от Крейги, а от Картър.
— От Джим ли? — повдигна Мей вежди. — Но защо ще го прави?
— Очаквам племенникът му да ни каже.
— Нямам представа — отсече Андрю. — Вероятно са го прилъгали да направи дарение.
— Не ми се вярва чичо ви да е бил от хората, които лесно ще излъжеш да направят какво и да било.
— Нещо не разбирам, инспекторе, но нямам намерение да стоя и да слушам злословия по адрес на чичо ми. — Стана и се запъти към вратата.
На половината му път Барнаби зададе следващия си въпрос:
— Защо си боядисвате косата, господин Картър?
— Обсъдихме този въпрос в управлението. Предпазвах се някой да не свърже лицето ми с това на чичо.