Толкова й се искаше да изтича при Учителя и да поговори с него, макар да нямаха обичай да го занимават с дребни проблеми от временно естество. Мей се опасяваше, че няма да получи от този източник на топлина и светлина, какъвто той винаги е бил за тях, необходимото разбиране. По някаква причина се чувстваше отхвърлена, без да има каквото и да било обективно основание. Трудността произтичаше от обстоятелството, че именно нейният обичан и обожаван гуру — съвсем неволно, разбира се — бе в известен смисъл причина за безпокойството й.
Ето какво се беше случило. Два дни след смъртта на Джим Мей мина край стаята на Учителя на път за пералното помещение. Красивият параван оризова хартия със знаците, на зодиака закриваше видимостта към вътрешността на помещението, макар вратата да беше открехната. Отвътре се долавяше оживен, но приглушен разговор и Мей реши, че в стаята се провежда сеанс за прочистване на чакрите; Тогава внезапно някой възкликна:
— Господи, защо не остави нещата такива, каквито са? Ако решат да направят аутопсия на трупа…
Енергично шъткане прекъсна развълнувания глас.
Настъпи стъписваща, ненарушавана от нищо тишина. След малко едва доловим шум от движение на дреха подсказа, че някой приближава до паравана. Мей отскочи от вратата й залепи гръб до стената на коридора, тъкмо навреме, за да не я забележат. Миг по-късно вратата се затвори.
Разтреперана от изненада и тревога, Мей продължаваше да стои неподвижно. Беше сигурна, че в гласа на Учителя е различила тревога. Не можеше да определи от гняв или страх. Вероятно и от двете. Опитваше се да се убеди, че не е разбрала правилно — та нали, извадени от контекста, думите винаги звучат застрашително. Но за какво друго би се отнасяла дума като „аутопсия“ освен за смъртта на Джим?
Вече в пералното помещение, докато изсипваше екологично чистия прах за пране, продължи да разсъждава как така й хрумна да пере точно в този момент. Като всички от комуната тя твърдо вярваше, че някаква сила извън нея или звездите предначертават деня и действията й. Не можеше да се каже, че през цялата тази седмица не беше получавала предупреждения от Зурба, лупата на Марс.
Дойде време да извади дрехите си от пералнята и Мей някак неволно забеляза контраста между току-що изплакнатото безупречно чисто пране и мрачните си мисли.
След около месец се случи друго, също толкова тревожно събитие. Събуди се посред нощ от приглушено тропване в стаята на Джим, съседна на нейната. Последваха още две — приличаха на затваряне на чекмеджета. През деня беше чула шум от движение из стаята, но сметна, че някой се е заел с тъжната задача да подреди вещите на покойния им приятел. Нощното раздвижване обаче бе нещо съвсем друго. Очевидно беше крадец, затова Мей грабна най-тежката си книга — Атлас на планетите — и излезе безшумно в коридора. Със затаен дъх натисна бравата на съседната врата, но тя се оказа заключена.
Колкото и предпазлива да беше, приближаването й явно разтревожи човека вътре, защото Мей долови бързи стъпки от другата страна на вратата. Макар и изплашена до смърт, не мръдна от поста си, вдигнала високо Атласа над главата си. Вратата беше все така заключена. Заслушана внимателно в звуците вътре, тя долови стържене на метал в метал и се досети, че човекът вдига резето на прозореца. Изтича обратно в стаята си, но докато остави тежката книга и отвори прозореца, вече беше късно. Крилата на съседния прозорец зееха широко отворени и тя бе сигурна, че забеляза как някаква сянка се движи бързо към отсрещния край на терасата.
Веднага й хрумна да вдигне тревога, но осъзнавайки, че човекът не се отправя към улицата — най-естественият път за бягство, ако е външен, — се отказа. Преди време имаше опит да ги оберат и затова инсталираха на стената на сградата специална халогенна лампа, която, мръкнеше ли, се запалваше автоматично при приближаването на човек или превозно средство. Този път лампата не светна.
Още по-разтревожена от този факт, Мей се облегна на перваза на своя прозорец и се загледа към градината, потънала в уханията на нощта. Изпитваше дълбока и безнадеждна самота. Бе открила, че в нейния рай — защото за нея „Златният ветрогон“ представляваше именно това — има змия. Двулика, с двойствено сърце и раздвоен език.