Умът й не побираше кой може да е, но човекът, който се измъкна от стаята на Джим, несъмнено влезе в къщата. Мислите й от само себе си се насочиха към дочутия през отворената врата разговор. Колкото й да се упрекваше за своята склонност да драматизира, двете случки явно бяха свързани. Насилваше се да не им обърне внимание, да продължи живота си както досега, все едно нищо особено не е станало. Подобно поведение обаче влизаше в пълно противоречие с етиката на комуната. Има договореност всеки по всяко време да е ангажиран с проблемите на другите. Така разбираха те понятието „загриженост един за друг“.
Мей не спираше да си блъска главата с въпроса и за тайнствения посетител, и за дочутия откъслечен разговор. Разтревожена и нервна, бе започнала да нагъва плата на дрехата си. В един момент я пусна и камилите от шарките подскочиха, създавайки впечатление на движещ се керван.
Ако бе разбрала с какъв човек бе разговарял Учителя — с мъж или с жена, — възможностите щяха да се ограничат.
Ядосано се отдръпна от прозореца с гневно изръмжаване. Не понасяше нещо да й се опре — да не може да го реши или да го сложи в ред. Закрачи нервно напред-назад и започна да призовава мълчаливо, но настойчиво могъщата сила на Куан Ин — бледоликата прасковена жена, — в служба, на която Мей се посвети след трогателна церемония, включваща поднасянето на кошница плодове, нагънато парче снежнобял лен и чек за впечатляваща сума. След този ден Куан Ин никога не се бе скъпила да й дава съвети и насоки, да разпръсква с майчинска загриженост светлина в ума и душата й, но днес тя оставаше недостъпна.
Арно грижливо прекопаваше лехите със зелен фасул, а в душата си се бореше със своя коан1, измислен от дзен-учителя Бак Ан. Бак Ан бе прочут с въпроса си: „Какъв е звукът от една ръка?“
От учениците се изискваше всеки миг и всеки ден по време на всяко занимание, независимо колко е елементарно, да са стопроцентово проникнати физически, мисловно и духовно от своя коан. Арно си бе изработил десетки начини как да насочва съзнанието си към коана. А съзнанието му се отклоняваше непрестанно от правия път. Сега той се ощипа по ръката, за да прогони занесеността си, и насочи внимание към плевелите в лехата. Улови здраво гладката дръжка на мотиката, впи поглед в ръждясалото острие и в ситните бели цветенца на звездицата, избуяла между стръковете фасул.
Арно работеше в градината с огромно неудоволствие. Идеята на Декарт, че човекът е господар и владетел на природата, не предизвикваше тръпка в сърцето му. Нито се радваше, нито разбираше градината. Гледаше на работата си там като на тегоба. Трябваше да оплеви толкова много оплетени бурени, да внимава с невидими дупки, да не говорим за буболечките и червеите. Последните растяха и дебелееха благодарение на усилията на Арно да отгледа поне малко зеленчуци — наистина не бяха кой знае колко. Понеже нямаше нужните знания, се случваше да засади моркови в глинеста почва, фасул на прекалено влажни места, а картофите — всяка година на един и същи парцел.
За да се справи с невежеството си, купи книга — дебела и със страшно много черно-бели рисунки, илюстриращи чудесно сечивата и мъките на Арно. Още при първия поглед върху гъсто напечатаните редове го обзе огромно отегчение и книгата бързо-бързо се озова зад кълбета връв и пожълтели пакетчета семена в дъното на бараката за градински сечива.
Беше се опитал да възрази и да увери комисията по номинации, удостоила го с длъжността градинар, че няма никакъв талант в тази област. Съвършено спокойно му обясниха, че тъкмо това е целта на техния избор. Неговите желания не били за пренебрегване, но в случая нямали значение. В комуната не се поощрявала изявата на собственото его (заробващо, алчно чудовище). Никакво подбиране или избиране. За да израснеш духовно, трябва да забравиш собствените си желания и стремежи. Толкова. Арно прие решението с тежка въздишка.
Миг по-късно вълната звуци, понесли се над моравите, езерцето и пътеката с рододендрони, прогони обзелото го раздразнение. Арно пусна мотиката на земята, сякаш искаше да попие възможно повече от музиката, изпълнявана от скъпата на сърцето му жена. Едно от най-страшните опасения на Арно бе, че ако по някакво чудо егото му изчезне, то и любовта му към Мей ще се изпари и тогава ще се лиши от надеждите за бъдещи радости. Цялото му същество копнееше да се повети в служба и обожание на тази жена.