И като си помислиш, че ако не беше огромната случайност, благодарение на която се бе присъединил към групата в „Златния ветрогон“, той като нищо щеше да се размине с нея! Беше останал сам-самичък на света. Преди повече от трийсет години баща му напусна майка му, а тя почина наскоро. Проточилата се незаслужено мъчителна болест отне живота на тази изключително деликатна жена и той остана сам, огорчен и в пълно отчаяние. След погребението се затвори като ранено животно в малкия им дом в Елтам. Имаше сили само за най-необходимото, хранеше се колкото да не умре от глад, а за да отиде да напазарува, мяташе нещо на гърба си, за да не плаши хората. С изключение на продавачите в магазина, в продължение на седмици не виждаше жива душа, защото, за да се грижи за майка си, напусна и работата си в администрацията на водоснабдителната компания в града.
Прекарваше по-голяма част от деня свит в леглото — стегната топка от болка. Сълзи се стичаха неспирно по бузите му. Солената течност пълнеше ушите, носът му се запушваше, гърлото го болеше от спазмите. Понякога приятелка на майка му — а тя имаше много — чукваше на прозореца, спираше го на улицата или го канеше да го нахрани. Някои оставяха кутия с храна или буркан със супа на прага на малката къща. Случваше се със седмици да не се покаже навън.
И тогава най-неочаквано един следобед отново започна да чете. Беше си направил кафе, но наместо както обикновено да се мушне веднага в леглото, за да го изпие, той се подпря на кухненската маса и извади „Малката Дорит“. С майка му много обичаха писателите от времето на кралица Виктория. По-късно през деня, след пазаруването, се отби в малка антикварна книжарница и известно време остана при философската литература. Когато сега се връщаше понякога към онова време, си даваше сметка, че се е опитвал да прозре причината за проточилото се страдание на майка му. Тогава купи десетина книги, но те се оказаха или прекалено специализирани и той не можа да разбере нищо, или толкова глупави и наивни, че ако имаше сили, щеше да се разсмее.
Скоро след това присъства на няколко спиритически сеанса. Майка му — наистина — не се яви, но той изпита известно облекчение, виждайки страданието на другите. Някои от присъстващите бяха загубили децата си и гледката на изтерзаните родители, стиснали по някоя играчка с надежда да привлекат вниманието на духа на починалото си дете, помогна на Арно да види своята скръб от друг ъгъл. В края на краищата майка му почина на близо осемдесет години и ако се вярваше на думите й, беше твърде изморена от живота.
Полека-лека острата болка се притъпи и скръбта му стана по-поносима. Самотата обаче не изчезна. Копнееше за запознанства, макар да недоумяваше как точно ще ги осъществи. Към единственото му хоби — четенето — се добавиха предложенията на доброжелатели да започне да посещава някой клуб за хора с неговите интереси. Макар и далечен, вариантът беше добър. След дълги колебания се записа в курс за литературна критика, организиран в техническия колеж в града.
След една от поредните сбирки той се отби в магазинчето „Дарове на природата“ да си купи мед. На таблото за съобщения прочете необикновена обява със заглавие: „Среща с любимите ви хора“. Заради така скъпите му думи „любими хора“ или защото предлагаха двудневно прекарване вън от града и от потискащата обстановка на дома му Арно реши да отиде. Трябваше да внесе доста голяма сума. С тези пари би могъл да прекара цяла седмица в Испания, но прецени, че това е шанс да се запознае с нови хора и си заслужава да ги даде. Освен това темата „Човекът — многопластово космическо създание“ събуди любопитството му.
При откриването първо говори Йън Крейги — почетен основател на комуната. Идеята, че всеки човек, включително и той самият, е многопластово създание също като Всевишния, допадна на Арно и дори му се стори забавна. Хареса му и компанията на присъстващите, и разнообразието на курсове за помощ: Цветотерапия, Хармонизираща терапия, Да разкъсаш негативната си предразположеност, Грижа и прочистване на астралното ти тяло. Щеше да получи и основна консултация, за да разбере коя е най-подходящата за него терапия. За себе си беше решил, че е хармонизиращата. Точно в този момент вратата към просторното помещение, наричано от всички солариум, се отвори и се появи Мей Кътл. Ярко оцветената тафта на полата й издаваше тихо шумолене. Хармонично съчетаните черти на лицето й поразиха Арно. Леко удълженият й нос се открояваше на фона на деликатна и нежна кожа, покрита с нежен мъх. Високите скули и блестящите очи създаваха впечатлението, че във вените й тече унгарска кръв.