— Имам предсказание за теб, Задкиел. — Кен приседна от изненада, а Хедър, тъкмо изправила се да си ходи, също седна. — Тази нощ при изгрева на лупата богиня Астарте ще се преобрази в жена от плът и кръв и ще се появи сред земните жители, за да разпръсне лунна мъдрост.
— Божичко! — не се сдържа Хедър.
— Предлагам да обмислиш възможността да се обгърнеш в светлина, за да си готов. Може да призовеш и подкрепата на многочислените легиони на Всевишния. Визуализирай се в електронни модели. Поддържай ритъма на призоваване. И не предлагай на жената освежителни напитки.
— Не, разбира се, че няма, велики Хиларион. — Сякаш бе възможно да са толкова глупави. — Имаш ли някаква представа как точно ще…
Ала астралният му партньор вече се беше оттеглил в своята галактика. За съвсем кратко думите „Аз съм“ останаха като огнени очертания, после бързо изчезнаха. Кен изпусна дълбока въздишка, връщайки се обратно към своя свят. Обърна очи към Хедър.
— Какво ще кажеш?
— Оо…! Каква чест да сподели с теб пророчеството.
Кен се изчерви смутен и се загледа в стъпалото на обърнатия си нагоре ляв крак.
— Дали е редно да кажем на другите?
— Разбира се — отвърна Кен. — Няма да е честно да го скрием. Представи си само колко ще се изненадат, ако не го направим. А трябва да браним и Учителя. Вече е толкова възрастен и крехък. Подобна изненада може да му дойде много.
Суами доеше Калипсо, опряла буза в бедрото на животното. Подръпваше внимателно тъмните набръчкани цицки на вимето и следеше как струйките мляко се стрелкат в пластмасовата кофа.
Когато не я дояха, Калипсо живееше на свобода навън. Тук помещението бе чисто варосано и се затваряше с широка врата. На рафтовете покрай стените грижливо бяха подредени ябълки. Макар и леко поизсъхнали, плодовете миришеха приятно. Същото се отнасяше и за сеното на Калипсо, което се сменяше всеки ден.
Суами обичаше това място. Беше толкова тихо. Слънцето го огряваше подобно на солариума, където се събираха за медитация. Току-що хрумналото й сравнение я накара да се усмихне. В стария обор нямаше нищо духовно, но Учителя твърдеше, че Бог можеше да се открие навсякъде, стига сърцето ти да е отворено и покорно, така че какво пречеше мястото да е точно това.
— Защо не наистина? — изрече Суами на глас. Изцеди и последните капки мляко и поглади с ръка топлото козе виме. Животното изви глава назад. Изражението му никога не се променяше. Беше съзерцателно и самодоволно, сякаш пазеше някаква много важна тайна. Копитото на единия заден крак се размърда и Суами побърза да дръпне ведрото настрани; звънчето на Калипсо дрънна неспокойно. Козата много обичаше да ритне млякото.
Всеки момент Кристофър щеше да дойде, за да я заведе на паша. След единодушното решение, че моторната косачка не е природосъобразна, въведоха практиката да водят Калипсо да пасе по местата, където тревата е най-избуяла. Въздържа се единствено алергичният към млякото Кен.
Суами нахлузи кожената каишка на врата на козата и й даде ябълка, друга пъхна в красива торба, която бе получила като подарък за рождения си ден от Мей. Избродираните слънчогледи и яркочервени ириси на фона на листа в землисто и червено-кафяво много приличаха на фигурите по чантата на самата Мей, която Суами отдавна харесваше. Вярно, слънчогледите бяха по-бледи, но в магазина не намериха по-подходящи конци. Суами се трогна от цялото си сърце. Представяше си как Мей, затворена в стаята си, тайно бродира и шие, водена единствено от желанието да зарадва някого. Откакто пристигна в Господарската къща, освен възвишената благодат от насоките на Учителя Суами получаваше много внимание и доброта: десетки прояви на ненатрапчива загриженост, готовност да я изслушват, желание да я утешат, да споделят задълженията й. А сега вече всички знаеха коя е всъщност и вероятно отношението им към нея щеше да се промени. Щяха, разбира се, да се опитат да се държат както преди, но нямаше да е възможно. В крайна сметка парите щяха да издигнат преграда между нея и останалите. Беше неизбежно.
Устните на Суами се извиха иронично — спомни си с колко вълнение и надежди прегърна идеята да си смени името и да остави в Лондон старата си самоличност. Съвсем наивно и детинско от нейна страна. Защото не е възможно двайсет години да си една личност, а после, само като смениш името си, да изчезнеш. Този ход й беше помогнал донякъде. Сега дните й бяха изпълнени с тиха благодарност. Смяташе, че това е щастието.