Точно тогава в комуната пристигна Кристофър. Почти веднага между двамата се установи шеговито приятелство. Обичаше да я дразни, но никога грубо; притиснал длани до сърцето си в комичен любовен копнеж, се кълнеше, че ако тя не го приеме, той ще загине. Всичко се разиграваше само пред очите на групата. Останеха ли насаме, младият мъж се променяше. Товореше за миналото си, споделяше надеждите си за бъдещето: вместо да стои зад камерата, искаше да започне да пише и да режисира. Понякога я целуваше, но нежно и деликатно, за разлика от предишните й приятели, които мачкаха и дъвчеха устните й.
Когато се замислеше за неизбежното заминаване на Кристофър, Суами трябваше да си повтаря многократно максимата на Учителя: всичко, което й е необходимо, за да поддържа духа си, не е в небесния простор или в нечия чужда психика, а единствено и само в собственото й сърце. Това й се виждаше твърде самотно занимание, а тя вече достатъчно време се бе чувствала безнадеждно самотна. Докато размишляваше, слухът й долови нечии стъпки да приближават по чакълената пътека и пръстите на младата жена затрепериха по повърхността на дървената стоика.
Кристофър надникна през вратата на обора и попита:
— Как е моето момиче?
— Хрупа ябълка.
Както обикновено при среща с него Суами беше едновременно вдъхновена и разтревожена. Смущаваше я и чупливата му черна коса, и бледата кожа, и блестящите коси сиво-зелени очи. Очакваше той да попита: „А как е и другото ми момиче?“ — това беше вече обичайна размяна на реплики между тях.
Този път обаче само бутна вратата на обора, пристъпи до Калипсо и пое кожената й каишка.
— Да вървим, космата дебеланке — едва продума той. Още миг и щеше да тръгне.
— Няма ли да ме поздравиш за рождения ден? — престраши се да попита Суами.
— Разбира се, скъпа, извинявай. — Нави повода на козата около ръката си. — Честит рожден ден!
— Пък и от близо седмица не си декларирал неувяхващата си любов. Засрами се. — Суами полагаше неимоверни усилия гласът й да звучи спокойно, както бе звучал в десетки подобни случаи: „Ще влезеш ли за малко? Ще те видя ли отново? Не искаш ли да останеш тази нощ? Ще ми се обадиш ли? Трябва ли да тръгваш? Обичаш ли ме? Обичаш ли ме…“ След това си помисли, че никак не се е променила. А трябва. Наложително е. Не може да продължава така. — Знам, че го правиш само на шега… — Тя долови нотката на молба в гласа си и това никак не й хареса.
— Никога не с било шега. — Думите прозвучаха дрезгаво и остро. Смутен, подръпна повода на Калипсо. — Хайде, тръгвай…
— Така ли? — Недоумяваща и някак безтегловна, Суами се изправи. Гледаше го, без да разбира нищо. — Не е ли било шега? А какво тогава?
— Какво значение има?
— Кристофър! — Разтреперана се затича към него и застана на пътя му към изхода. — Какво искаш да кажеш? Трябва да ми кажеш.
— Няма смисъл.
— Всички неща, които ми казваше досега… — развълнувана, хвана с една ръка повода, а с другата изви лицето му към себе си. — Истина ли бяха?
— Трябваше да ми кажеш коя си наистина.
— Аз съм си аз. — Протегна умолително длани. — Същият човек, който беше и вчера…
— Наистина ли не схващаш? Влюбих се в човек, а сега разбирам, че е съвсем друг. Не те обвинявам в нищо Суз… Силви…
— Не ме наричай така.
— Чувствам се отвратително. Ти знаеш кой съм.
Нямам абсолютно нищо. Поне в сравнение със семейство Гамлин.
— О, Господи! — проплака Суами и отметна глава, сякаш някой я беше зашлевил. — Цял живот ли ще нося този кръст?! Гамлин! Гамлин!… Мразя това име. Ако можех, щях да го изчегъртам от себе си с нож. Знаеш ли какво означава то за мен? Студ, отхвърляне, липса на обич. Никога не си виждал родителите ми, уверявам те, че са отвратителни. Интересуват ги единствено парите. Как да ги печелят, как да ги харчат. Дишат и съществуват чрез тях. Къщата им е противна. Баща ми е чудовище, майка ми — натруфено чучело, неспособно да съществува без хапчета и алкохол. Така е, името ми е Силвия Гамлин и е истинското ми проклятие… — Избухна в неудържими ридания.
Кристофър я гледаше онемял. Все пак се съвзе, пристъпи напред и я прегърна. Избърса сълзите й и промълви: