И все пак семейният им живот, ако тяхното въобще можеше да се нарече семейство, продължи. Никой не бе в състояние да му отнеме нещо, което си е негово. Не че не се опитаха.
Дълго време дъщеря му изобщо не го интересуваше. За нея се грижеха безчет бавачки и гувернантки. Едва на дванайсетия й рожден ден настъпи повратен момент. Той добре помнеше този ден. Гостите помолиха детето да изсвири нещо на пиано. Малката се подчини. Определено й липсваше талант, но бе придобила добра техника. Гай погледна лицето на малката Силви и за първи път си даде сметка, че никога не я е виждал усмихната. Над белия скъп роял се виждаше бледо, напрегнато и изострено от тревога детско лице. Тънките й ръце се движеха уверено по клавишите, а голяма панделка придържаше лъскавата кестенява коса на тила й. Той чудесно помнеше каква вълна от чувства го заля. Усещането беше толкова силно, че се наложи да се хване за полицата над камината, за да не се олюлее. Силно изненадан, дори реши, че е болен. Сякаш някой стискаше сърцето му, стомахът му се свиваше и разпускаше. Постепенно емоциите се поукротиха и той си даде сметка, че е осъзнал нещо много важно.
Детето му, обзето от безнадеждна тъга и отчаяние, изпитваше неистова потребност от любов. Болката, пробождаща го като с нож, представлявайте съвсем ново чувство за Гай. Как не го е забелязал досега? От този момент той щеше да направи всичко възможно, за да навакса загубеното. Закле се да й даде всичко, на което бе способен.
Щом изпълнението свърши, той изръкопляска буйно и заглуши всички останали. Помнеше изумлението на Фелисити от тази проява на възторг.
— Браво, Силви. Чудесно, скъпа. Започнала си да свириш отлично. — Изненада се колко непринудено изрече думите — той, който никога не беше произнасял добра оценка за когото и да било. Дъщеря му го изгледа с каменно лице, затвори капака на пианото и излезе от салона. Фелисити се разсмя високо.
От този ден Гай започна да обсажда детето с внимание. Прибираше я от училище, за да я вижда. В края на всяка седмица измисляше програма, която според него щеше да я зарадва. Обсипваше я с подаръци — оставяше ги в стаята й, криеше ги в салфетката на масата за хранене. Всеки път стомахът му се свиваше в очакване да види някаква — каквато и да е — реакция. Усилията му обаче срещаха стена от безразличие. Гай не губеше надежда. Не се съмняваше, че рано или късно ще намери процеп в този щит, зад който детето се бе барикадирало.
В отговор на дългите му опити за сближаване тя изрази чувствата си един-единствен път. Тръгвайки си от зоологическата градина, той се опита да сподели колко съжалява за предишното си държане. Едва произнесъл първите си думи, дъщеря му се разкрещя:
— Спри! Стига! Не те интересува!
Никога повече не направи опит да подхване такъв разговор, но не спря да настоява да са заедно.
Преди пет години всичко се промени. На своя шестнайсети рожден ден Силви изчезна от къщи. Отиде на училище, ала не се прибра. Обезумял от тревога, Гай реши, че е отвлечена, но понеже не постъпи искане за откуп, логично бе да заключи, че е загинала при катастрофа или улична престрелка. Обади се в полицията. Когато чуха на колко години е, проявиха дразнещо спокойствие. Увериха го, че е решила да преспи при приятели или просто иска да остане малко сама.
Гай пусна думите им край ушите си и лично отиде в училището да потърси някой от нейните приятели. Име не знаеше, защото Силви никога не обсъждаше личния си живот у дома.
Най-накрая въведоха в кабинета на директора високо момиче с неприкрито презрение в погледа. Без да трепне, тя заяви, че Силви горяла от нетърпение да навърши шестнайсет години, за да се махне от къщи.
— Сподели с мен — завърши момичето, — че винаги е мразела родителите си.
Същата нощ Фелисити, току-що прибрала се след трети курс на лечение и поради това с доста бистър ум, трябваше да изслуша наситените с болка признания на съпруга си.
— Твърде си зает със себе си и си прекалено обсебен от стремежа да правиш пари, затова не си забелязал, че тя ни ненавижда от години.
Гай откри тогава дъщеря си доста бързо. Беше отишла да живее с група младежи в Излингтън. Квартирата му се видя прилична за онова, което бе чувал за такива места. Имаше вода, ток, парчета от килим по пода. Тръгна да я търси, въоръжен с документи, според които тя получаваше като подарък за рождения си ден тригодишен състезателен кон. Щом го видя, Силви започна да крещи, да го обижда, едва не го заплю в лицето. След дългите години на пълно безразличие и каквато и да било реакция спрямо неговия интерес, тази нейна постъпка го разтърси като електрошок. Отстъпи стъписан, но дълбоко в душата си изпита и радост. Тя захвърли документите и му затръшна вратата. Приятелите й очевидно ги бяха събрали обаче, защото научи, че след месец конят е продаден почти наполовина по-евтино.