Следващите няколко години представляваха низ от прибирания и изчезвания. Гай нае детективската фирма „Джаспър“ — така знаеше винаги къде живее и какво прави. Никога не живееше сама, в групата винаги имаше по някой мъж. Връзките, ако бе имало такива, никога не траеха дълго. Гай често пишеше писма на дъщеря си и в плика обикновено поставяше и чек. По-солидни за Коледа и за рождения й ден. Никога не получи отговор на писмата си, но чековете винаги биваха осребрявани — знак, че все го бива за нещо. Навършеше ли двайсет и една години, и това малко удоволствие щеше да му бъде отнето.
Колко много прилича на мен, често си мислеше той: търпеливо чака да дойде нейното време, когато ще може да ме унижи така, както аз съм я унижавал години наред. В един такъв момент му хрумна и ужасяващата мисъл, че на нейно място той никога не би простил. Дали пък не чакаше да се изравнят — дванайсет години я беше пренебрегвал, значи и тя ще се държи настрани от него толкова. Нямаше ли да му е по-лесно да преодолее мъката си, ако Силви бе умряла?
И тогава тя изчезна окончателно. Когато Джаспър получи информацията, здраво се залови за работа; наеха и допълнителна следователка. През това време Гай се мяташе на дъното на отчаянието. Преди да загуби всякаква връзка с местонахождението на дъщеря си, не си беше давал сметка от какво голямо значение е това за него. Мислеше за нея през всеки миг от деня или нощта. Тревогите му взимаха застрашителни размери — имаше опасност да загуби разсъдъка си. Дори му хрумна идеята да пусне съобщение в пресата от рода „Изчезна наследничката на империята Гамлин“. Ако предоставеше и снимка, все някой някъде щеше да я зърне. Даде си сметка обаче, че и без това съсипаните отношения баща — дъщеря няма да спечелят нищо — напротив: по този начин щеше да отреже завинаги всяка възможност за, макар и минимално сближаване. Ето защо се отказа.
И точно тогава при него се появи Джаспър с вестта за някакъв незначителен пробив. Бе успял да изкопчи от фризьора на дъщеря му трохи информация.
Очевидно на Силви й бе дошло до гуша от Хемърсмит (а и на кого не би му омръзнало това място, скъпи?) и се бе изнесла някъде на тихо, чисто и спокойно място.
— Каза само „някъде в провинцията“. А всички знаем колко обширно е това понятие, нали? Спомена още, че е срещнала някакъв удивителен човек, но дали двете неща са свързани… Нямам представа.
Откъслечната информация ни най-малко не успокои Гай, по той се впи в сведенията и поръча на хората от „Джаспърс“ да удвоят усилията си. Нищо друго не откриха обаче и нови шест месеца отминаха в безплодни усилия. Гай се изнерви неимоверно. Предишният му хъс да замисля и придобива имущество и пари се трансформира в страстно желание да причинява болка. Освен всичко друго, преценките му съвсем се замъглиха. Загуби трезвото си мислене. Стана небрежен в работата си и за първи път от двайсет години започна да губи пари. И точно тогава пристигна писмото.
След първоначалния шок и отказа да повярва на очите си — неизбежна реакция на всеки, дочакал отдавна мечтано събитие, — неудържимо вълнение обзе Гай. Наистина не Силви бе написала съобщението, но то бе свързано с нея и нещо по-важно — съдържаше покана. Гай протегна ръка да пипне през дрехата писмото, превърнало се в талисман за него, но не го откри, където очакваше. Провери всички джобове, дърпаше и потупваше дрехите си, обзет от все по-голяма паника, но изведнъж си спомни как го извади от вътрешния джоб, понеже си смени костюма. Все едно, знаеше наизуст адреса и всяка чертичка на този лист.
Уважаваеми господин и госпожа Гамлин,
От известно време вашата дъщеря живее при нас. Ще празнуваме нейния рожден ден на 17 август и ще се радваме, ако можете да присъствате. Тържеството ще започне към седем и половина. Вечеряме в осем.
С най-сърдечни чувства.
Цялата предишна нощ Гай лежа буден. Развълнуван и любопитен, той се спираше на всяка фраза и дума в кратката бележка, черпеше успокоение, доколкото бе възможно. Особено голям кураж му вдъхваше думата „нас“. Като начало нямаше усещането, че дъщеря му е напуснала Лондон именно с Крейги. В думите „вашата дъщеря“ виждаше стремеж към официалност и сякаш човекът бе на средна възраст.