Гай, разбира се, не спомена на Фелисити нищо за писмото. Враждебността на жена му към дъщеря им, видимото й облекчение от това, че в отсъствието на Силви не й се налага да крие отношението си, безразличието си към съдбата на единственото им дете — никога не спомена името на Силви, — го наведе на мисълта, че е много по-добре тя да не го придружи. Реши да каже, че е болна. Така му се стори най-просто.
Дантон Морел беше сред най-добре пазените тайни в Лондон. Никой, ползващ се от неговите услуги, не споменаваше пред когото и да било за това. Толкова ревниви бяха всички към преимуществата, които им даваше общуването с него. Въпреки всичко, винаги когато богатите и бляскавите, прочутите и не толкова прочутите се съберяха, поне неколцина от тях носеха белезите на неговото магьосничество.
Визитната му картичка го представяше като „Коафьор и специалист по макиаж“, но изумителните трансформации, плод на уменията му, далеч надхвърляха обикновения грим и фризура, широко рекламирани по телевизията и в списанията. Този човек бе в състояние да направи чудеса не само с драматично деформирана плът, но и със също толкова деформираната личност на притежателите й.
Освен с тези способности Дантон бе надарен и с най-мекия и благороден глас. А когато не говореше, мълчанието му излъчваше топлина, подкрепа и съпричастие. В резултат хората — неясно как за самите тях — му разказваха проблемите си до най-малките подробности. Дантон слушаше, усмихваше се, кимаше и продължаваше да прави магиите си.
Започнал кариерата си като майстор на маски и кукли марионетки, той често с ирония си мислеше, че не се е разделил напълно с този свой занаят — нещо, което, ако почитателите му разберяха, биха предпочели да умрат. Водеше изключително прост личен живот. Душата му се хранеше най-вече от информацията, получена при емоционалните излияния и изповедите на клиентите си. Истината е, че той не се занимаваше с клюки и всички вярваха в неговата дискретност. Никой обаче не допускаше, че записва всичко чуто в дневника си и се надяваше след години това да го направи неимоверно богат.
Когато Фелисити му отвори вратата, той видя пред себе си една луда жена. Косата й стърчеше на всички посоки, сякаш нарочно е дърпала кичурите, а погледът й беше напълно празен. Качиха се горе. Тя започна да крачи напред-назад и да нарежда. Дългите й, леко потъмнели от слънцето крака се подаваха от време на време от халата и напомняха движението на ножица. Тикна писмото в ръката му още щом прекрачи прага на къщата. Дантон го прочете, преди да седне, но не проронваше и дума.
— Измамата… Измамата не ми дава мира, Дантон. Моята собствена дъщеря! Като че ли нямам нищо общо с нея… — сякаш обвиняваше Дантон, за скритото писмо. В интерес на истината самата тя доста се изненада колко силни емоции я завладяха във връзка с дъщеря й. Смяташе любовта си към момичето за отдавна угаснала.
Силви никога не бе искала майка си. От бебе се дърпаше, когато тя се опитваше да я хване или прегърне. Първите си стъпки правеше към бавачката, гувернантката или дори към някой случаен посетител. Готова бе да отиде при когото и да било друг, но не и към тази, която я обичаше най-много от всички. След време стана ясно, че Силви не само не обича майка си, но дори не я харесва. Тогава Фелисити започна постепенно да се оттегля и спря опитите си да я приласкае. Истината е, че това й коства много болка и много разбити надежди. Сега, след толкова години, не вярваше на собствената си реакция.
— Според мен става дума за тъпа шега — изтърси тя.
— Защо мислите така, госпожо Джи?
Клиентите на Дантон настояваха да се обръща към тях на малки имена, но той неизменно отказваше. Най-голямата интимност, която той си позволяваше в случая, бе да използва умалително за нейната фамилия. На нея никак не й харесваше, защото се чувстваше като евтино момиче от крайните квартали, но не смееше да му направи забележка.
— От пет години нямаме вест от нея.
— Не споменахте ли веднъж, че когато навърши двайсет и една, ще получи някакви пари? Не е изключено писмото да е от адвокат, който ще иска подписите ви.
— Няма такова нещо. Родителите ми уредиха всичко още когато беше съвсем малка. Освен това сме поканени на вечеря.
— Голямо ли е наследството?