— Петстотин.
Дантон добави наум липсващите нули и потръпна от завист, Фелисити се стовари на един от тапицираните столове и нервно покри коленете си с прохладната коприна на халата.
— Ще отида. — Сама се стъписа от дързостта на решението си.
— Ще отидете, естествено — обади се Дантон. — Какво ще облечете? Не може да тръгнете просто така.
Жената се обърка. Повика Дантон съвсем спонтанно, защото имаше нужда от неговото внимание и присъствие, а сега той й задаваше съвсем логичен въпрос.
— Така ли? — Взимането на решението й бе коствало достатъчно усилие. Какво ще облече и кои хора ще присъстват, се оказаха жизненоважни въпроси. Даде си сметка, че обстановката ще е враждебна. От друга страна… — Нищо шокиращо, Дантон.
— Доверете ми се за избора.
Беше го засегнала, Фелисити бързо се извини.
— По-добре да се залавяме за работа. — Той се изправи. — Всички знаем максимата — добре облечен и с трезва преценка.
Забележката би била доста жестока, ако бе изречена преднамерено. Едва ли. Никой не обижда клиенти, от които печели по сто лири на час. Фелисити го последва по стълбата към нейните стаи. Много й се искаше да пийне глътка алкохол, но се боеше да не се изложи пред Дантон. Той не близваше нито силни напитки, нито кафе; ограничаваше се само с минерална вода. Белотата на зъбите и бистротата на топлите му кафяви очи бяха сред най-сериозните му амбиции.
Дрехите на Фелисити изпълваха три стаи: за вечерни тоалети, за дневни и за всички останали случаи: спорт, езда, бански костюми; принадлежности за ски, голф, тенис. Щендери, натежали от закачалки с дрехи, опасваха стените и на трите помещения.
Дантон и Фелисити ги обходиха, отмествайки и побутвайки марковите тоалети. После започнаха отново. След дълго обсъждане избраха рокля от „Павароти“ — според тях съвсем подходяща за вечеря в извънградско имение с дълги стълбища и кавалери с цилиндри.
Прозрачен шифон във всички нюанси на сивото — от най-нежно до тъмно, почти черно — се диплеше пласт след пласт. Коприненият корсаж и ръкавите бяха обточени с панделка в подходящ нюанс.
— Облечете я.
Без никакво притеснение Фелисити смъкна халата и навлече роклята.
— Е… Какво мислиш?
— Господи! — Дантон отстъпи със затаен дъх. — Кога тръгвате?
— Привечер, предполагам.
— Ще обядвате ли?
— Не мога да преглътна абсолютно нищо.
— Да започваме тогава.
Трета глава
Скоро след обяда Суами и Кристофър излязоха, за да преместят Калипсо. Налагаше се да го правят често, защото козата яростно хрупаше тревата до корен. Това животно умираше за трева! В имението не използваха никакви химикали за борба с плевелите, ето защо бе пълно със сочни глухарчета, разваленка и какви ли не други, очевидно вкусни растения. Кристофър отиде да извади металното колче и да го премести на друго място, но на Калипсо не й се искаше да се разделя точно с тази паша, та се наложи да я дръпне доста по-категорично от обичайното. Животното безпогрешно преценяваше силите на пастира си. Усетеше ли и най-малкото колебание или отслабване на хватката, бе готово да побегне. Преди няколко дни изскубне колчето и стигна чак до центъра на градчето. Откриха я пред магазин за риба на главната улица.
Докато я прибираше към къщи, Мей се опита да говори с нея.
— Много глупаво момиче се оказа. Та ти дори не обичаш риба.
Докато Кристофър забиваше колчето, за което бе закачена каишката, упоритото животно риташе със задните си крака, разгневено, че са го откъснали от предишното място. Но като разбра, че няма да се пребори, заби нос в тревата пред себе си. Само от време на време вдигаше очи и удостояваше света с един от характерните си многозначителни погледи.
— Налага се да поговорим, Суз. Какво ще кажеш?
— Не знам. — Тя извърна глава.
— Обичам те. — Застана пред нея, за да улови погледа й. — Интересува ме едно: искаш ли ме?
— Искам те. Наистина. Само че…
Младежът изчака, но тя не продължи. Тогава преплете пръсти с нейните и я поведе към гигантския кедър.
— Да поседнем и…
— Знам, че звучи глупаво, а и мина доста време, но там разпръснахме праха на Джим. Не ме напуска мисълта, че мястото е нещо като негов гроб.
— Арно ми разказа историята. Тъжна работа.
— Така беше. Още по-тъжно е колко бързо забравя човек.