За всички беше ясно. Падналият предмет представляваше доказателство за непрестанното движение на материята. Лицата се отпуснаха и те започнаха да се усмихват, леко смутени от своето невежество. Кен се плесна с длан по челото и се попита как е възможно да е такъв идиот.
Учителят предложи да оставят Мей да си почива.
— Трябва подобаващо да благодарим на нейния агнел хранител. — И тръгна към вратата, следван плътно от Тим, който от страх да не го оставят почти настъпваше полите на синята роба. Вече на прага Учителя се извърна и каза на Мей: — Тревожа се за регресивното пътешествие, което замисляш тази вечер, Мей. Подобни пътувания са доста изтощителни. Защо не го отложиш?
— За нищо на света, Учителю — категорично възрази Мей. — Тази вечер изгрява новата луна, а и получихме от Хиларион недвусмислено потвърждение. Как бих се чувствала, ако се появи знак от Астарте, а аз не се възползвам от притока на допълнителна енергия?
Тя се облегна назад и се усмихна на останалите.
— Ето, чувствам се съвсем добре.
Четвърта глава
Беше пет и половина. По време на вечерята щяха да присъстват всички от семейство Крейги и едва ли би се отворила възможност да поговори насаме със Силви. Ето защо Гай пристигна в Комптън Дандо по-рано. Опасяваше се да не би преждевременното му появяване да предизвика смут, но наистина изпитваше голямо нетърпение. След дълъг размисъл вече възприемаше писмото единствено като знак за готовността на Силви да му прости. Даваше си сметка колко трудно би седнала лично тя да му пише. Но за него нямаше и сянка от съмнение, че писмото е написано с нейно знание. Наближаваше краят на болезнената му самота. Застанал на прага на Господарската къща с букет красиви ароматни цветя, сред които бе втикната картичка с надпис „С обич“, той почувства как го връхлита вълна на щастие.
Огледа се за някакви признаци на живот. В ключалката бе пъхнат голям готически ключ, а дълъг, доста разяден метален прът водеше до изтънял от ръжда звънец. Дръпна устройството. Звукът се оказа неочаквано силен, но никой не се появи. Почака малко. Беше смутен. До вратата видя две изтъркани и позагубили цвета си дървени пейки — такива често стоят до входа на не една провинциална църква. Гай остави букета върху едната и отстъпи назад, за да огледа по-добре красивата архитектура на сградата.
И през ум не му беше минавало, че дъщеря му може и да не е тук. Дали да не се върне в хотела и да дойде пак по-късно? Джина му резервира стая в „Чартуел Грейндж“ — единственото прилично място на мили разстояние. Гай не възнамеряваше да се прибира вкъщи, каквато и посока да поемат събитията тази вечер. Искаше да е сам, за да премисли и прецени случилото се и най-вече да го отпразнува. Макар Фелисити да не знаеше нищо за поканата, каквото и да бе останало от мозъка й, до довечера със сигурност щеше да е достатъчно дрогирано. Не си представяше как би се озовал в компанията на жена си непосредствено след срещата с дъщеря си.
Нямаше намерение да се отказва и реши да заобиколи къщата. Изненада го бъркотията в цветната леха покрай бордюра. Цветята бяха полегнали. Стигна до опърпан жив плет от тисови храсти, насадени успоредно на дясната стена на сградата. На едно място клоните бяха подкастрени във форма на тунел. Гай мина през него. Озова се на просторна поляна, обсипана със ситни маргарити и бяла детелина. На много места растителността бе буквално изгризана от едра дебела коза. В центъра се издигаше гигантски кедър; изглеждаше стар колкото къщата. В малкия басейн съвсем близо до него се движеха множество риби. В отдалечения край на поляната се виждаше редица от нещо подобно на бамбукови вигвами, а встрани от тях — множество зелени растения, подредени в лехи. С малко фантазия човек би предположил, че е зеленчукова градина. Тъкмо там Гай видя първия признак на човешко присъствие. Някакъв човек прекопаваше или плевеше. Дали пък не беше Крейги?
Гай се отправи натам, но преди да направи и десетина крачки, човекът спря заниманието си, отметна глава назад и започна да декламира. Мъжът жестикулираше, а гласът му — висок и силен — енергично редеше нещо, подобно на бял стих. Гай неволно отстъпи назад, обзет от тревога. Отново застана пред вратата. Понечи да дръпне звънеца, но му хрумна да натисне дръжката. Вратата се отвори и той влезе.
Озова се в огромно преддверие с висок таван, покрит с красиво оцветени куполи. Великолепно широко стълбище, чийто парапет бе украсен с пищна дърворезба, водеше до площадка на горния етаж, която се разклоняваше в три посоки. Мебелировката бе оскъдна и твърде обикновена. Два големи дървени сандъка, единият с разцепен капак. Няколко изтърбушени стола, кръгла маса с неустановен стил и висок шкаф за съдове. Само един предмет привличаше вниманието — едрата фигура на каменен Буда, висока около метър и половина, стъпила на пиедестал. Черепът на скулптурата бе покрит с къдри, така силно прилепнали, че приличаха на пъпки. На издадената част на пиедестала имаше купа с бобени зърна и малка купчина плодове.