После се изправи. Вентилаторът нададе последно стенание, а една от мухите месарки тупна върху главата на съдебния пристав. Докато публиката се изнизваше от залата, групата от Ложата на Златния ветрогон остана по местата си. Разочарованието им беше съвсем осезаемо. За всички тях убийството беше повече от очевидно. Огледаха се, за да намерят някого да обвинят за това, но семейство Булстроуд — неофициалните пророци — вече се бяха изнизали навън. Кои доволни, кои недоволни, разговаряйки, селяните тихо се насочваха към паркинга или към кръчмата „Софт Шу“.
Две млади и красиви момичета с дълги, потъмнели от слънчев загар крака, които изчезваха в горната си част в къси джинсови панталонки, чакаха свидетелите да напуснат сградата. Едното се озърташе непрестанно, по някое време бутна приятелката си с лакът и прошепна развълнувано, сочейки към очукания морис до тротоара:
— Виждаш ли това?
— Кое? — попита другото момиче, в чиито вени очевидно течеше и африканска кръв.
— Да не си сляпа? Това е техният бус.
— Е и?
— Гледай, гледай…
— Анджи… — въздъхна едното момиче.
— Харесва ли ти?
— Да не си откачила?
— Заговори го тогава. Хайде де.
— Кев ще ме убие.
— Тогава аз ще го направя.
— Няма да посмееш.
— Ще кажа, че колата ни не ще да тръгне.
— Ние нямаме кола.
Бутайки се и кискайки се, двете ту пристъпваха напред, ту се дръпваха назад, докато най-накрая се престрашиха и приближиха до страничния прозорец на буса. Момичето, което не се казваше Анджи, сръга приятелката си и прошепна настойчиво:
— Хайде, давай…
— Само престани да ме разсмиваш.
Последва плахо потропване по стъклото. Мъжът вътре се извърна. За няколко секунди тримата се разглеждаха внимателно. Изплашени, момичетата се дръпнаха назад, лицата им бяха изопнати и пребледнели.
— Извинявайте…
— Много съжалявам.
— Искахме само да…
— Нямахме намерение да ви…
Сграбчили се за ръце, те избягаха бързо.
В залата на съда младата жена с муселиновите панталони плачеше неутешимо, а приятелите й я успокояваха. Скупчили се около нея, някои я прегръщаха, други я потупваха по слабите рамене. Мъжът с брадичката се отдалечи от групата, след малко се върна и им съобщи, че всички са се разотишли и те могат да си тръгват.
Това беше само отчасти вярно. Докато малката компания минаваше през вратите и опустелите коридори, млад мъж стана от мястото си на най-задните редове. Беше се скрил успешно зад една от колоните, подпиращи тавана. През цялото време бе седял неподвижно, наблюдавайки празния стол на дознателя. Извади от джоба на джинсите си лист хартия и го прочете няколко пъти. Накрая прибра листа в джоба си, наведе се напред и стисна парапета, очевидно обзет от силно вълнение. Постоя така няколко минути и едва тогава нахлупи шаяка на русата си глава и тръгна да си върви. По всичко личеше, че не се е овладял напълно, стискаше юмруци, а лицето му бе пребледняло от гняв.
Пет дни по-късно разпръснаха пепелта на Джим Картър около ствола на гигантския кедър, под който той бе обичал да седи. Прочетоха молитва за прераждането му в скала от планината Кохан при изгрев-слънце и издигнаха дървена рамка със закачени по нея дребни звънчета и стъклени висулки; които просветваха на слънцето. Попяха си тихо, след което се прибраха, за да изпият по един билков чай и да хапнат от покрития с глазура морковен сладкиш на госпожица Кътл. После всеки се зае със своите си работи.
Два смъртни случая
Първа глава
Почти привършваха закуската. Учителят, който започваше медитацията и молитвите си при изгрев-слънце, никога не присъстваше на масата по това време; щом чакрите му се прочистеха и заредяха отново, той пиеше билков чай и хапваше кимионови бисквити още в солариума. Колкото и всички да го обичаха и обожаваха (макар той най-енергично да отхвърляше такова преувеличаване), отсъствието му несъмнено предизвикваше известно облекчение в атмосферата. Малката група около дългата маса в трапезарията бе на ръба на веселието.