Барнаби се наведе напред, за да чува по-добре.
— Освен това там… искам да кажа, на онова място беше пъхната банкнота от пет лири. Направо отвратително.
Арно извади от джоба си носна кърпа и се извърна, за да избърше бликналите сълзи. Барнаби и Трой изпитаха искрено съчувствие към момчето.
„Животът наистина е гаден към някои хора“, помисли си Трой.
След няколко минути Арно се извини за прекъсването и продължи:
— Когато ме видя, момчето започна да пищи. Опитах се да го измъкна от кабинката, но той беше впил пръсти в касата и не искаше да излезе за нищо на света. Изтичах до колата. Учителят вече ме чакаше. Разказах му всичко. Той дойде с мен в тоалетната. Междувременно Тим се беше затворил и отказваше да се покаже. Учителят започна да му говори, да го увещава да излезе — за изумление на посетителите, които влизаха и излизаха. Така мина близо час, докато го измъкнахме оттам. Никога няма да имате щастието да чуете Учителя, инспекторе, но той имаше удивителен глас. Не само мелодичен. От него се излъчваше невероятна доброта и дори обещание за щастие. Когато го слушаш, нито за миг не се съмняваш в истинността на думите му. Облякохме го и го заведохме до колата. Доведохме го тук. Мей го сложи да легне и започнахме да се грижим за него. До ден-днешен.
Наложи се да се разберем със социалните служби, естествено. Процедурата се оказа доста трудна, особено като се има предвид, че никой не го беше поглеждал преди. Изписали го от болница, настанили го в приют и го посещавали веднъж седмично. Успяхме да намерим книжката му за социални помощи и медицинския му картон. В общи линии май това е всичко. Нашата организация е в известен смисъл, струва ми се, религиозна и помогна донякъде? Казаха, че от време на време ще идват на проверка, но никой не се е появявал. Според мен са доволни, защото имат един по-малко в списъците си.
Изражението на дребничкия мъж навеждаше на мисълта, че е смятал да отклони Барнаби от намерението му да разпитва Тим, но не се оказа така.
— Сега да вървим — подкани той.
Въведе ги в полутъмна стая. Кадифени завеси спираха дневната светлина. Арно отиде до прозореца и леко ги дръпна. Купчината под завивките на леглото тутакси се размърда. Въздухът беше толкова тежък, че на Барнаби му се прииска да отвори малко прозореца.
Арно приближи леглото и започна да говори тихо, преди да дръпне юргана. Отдолу се показа удивително красиво лице, разчорлена мека руса коса и огромни кротки очи, които се въртяха некоординирано и изплашено.
— Тим, господин Барнаби иска да поговори с теб.
Момчето се дърпаше, по гладкото му като алабастър чело пулсираше вена.
— Ще остана тук — продължи Арно.
За да не гледа момчето отвисоко, Барнаби приближи стол и седна до леглото недалеч от Арно. Кимна на Трой и той се оттегли в тъмния ъгъл на стаята; извади бележника си, без да храни особени надежди, че от този разпит ще излезе нещо.
— Сигурно си много нещастен, Тим, но се надявам да ни помогнеш. — Гласът на главния инспектор прозвуча нежно и галещо. Трой се запита дали някой в управлението би повярвал, че шефът му е способен на такова нещо. Въпреки това момчето панически стисна ръката на Арно. Още снощи той ги предупреди, че това е обичайното състояние на младежа.
— Разбра ли какво се случи, Тим? Разбра ли, че някой е умрял?
Последва дълга пауза.
Момчето започна да мърмори нечленоразделно. Всеки от тримата мъже си го обясняваше по свой начин. И така, в продължение на повече от половин час Барнаби упорито се мъчеше да измъкне нещо повече от болното съзнание на младежа. Възмущението на Арно растеше; Тим се отпусна в дрямка — очевидно форма на самозащита.
Барнаби не изпитваше никакво чувство за вина. От една страна, бе убеден, че макар момчето да е душевноболно, не е лишено от способността да забелязва какво става около него, а от друга — беше сигурен, че взимаше показания по най-толерантния и човешки начин. Главният инспектор хвърли поглед към сержанта, а той, както правеше в подобни случаи, побърза да сведе клепачи, та началникът му да не прочете в погледа му насмешката и нетърпението, което изпитваше. И както обикновено, Трой закъсня с части от секундата. Барнаби прочете в очите му: „Само си губим времето“. Главният инспектор обаче не беше убеден в това. Нямаше никакво съмнение, че след като бе толкова близо до своя Учител на подиума, Тим бе видял нещо, а и в поведението на Арно се долавяше и някаква друга тревога, освен желанието да предпази момчето от допълнително вълнение.