— Не, не съм. — Барнаби му посочи скицата. — Кой Крейги? — Трой се разсмя недоверчиво. — Да не искате да кажете, че е помогнал на убиеца, като вкара ножа със собствените си ръце?
— Нищо не искам кажа. Той обаче е бил там. Не можем да го изключим. Кое е най-важното в нашата работа, Трой?
— Да сме с отворено съзнание за всичко — въздъхна Трой. Познаваше някои хора, които държаха съзнанието си толкова отворено, че много неща бяха изпаднали от него.
— Я иди да видиш дали не са останали още малко от онези понички.
Джанет претърсваше стаята на Трикси. Знаеше колко е безсмислено и въпреки това не се отказваше. Вече два пъти бе преровила всички кътчета. Първия път — трескаво, изпълнена с недоумение, а втория — бавно и системно. Обърна матрака и постелките на пода, разлисти всяка книга, в отчаянието си дори обърна кошчето за смет в огнището на камината. Не откри обаче нищо, което да я ориентира накъде се е отправила Трикси.
Всъщност Джанет търсеше писмо. Нищо. Дори накъсан плик с остатъци от думи или печат. Не намери нищо и в канцеларията. За първи път Трикси се бе свързала с комуната по телефона, после прекара тук един уикенд, който прерасна в постоянен престой веднага щом й намери стипендия.
Джанет се разстрои най-вече защото се оказа крайно зависима от присъствието на момичето. В началото дори не я одобряваше. Стори й се плоска и дори глупава. Нищо не ги свързваше. Постепенно обаче започна да я харесва и дори да завижда на по-младата жена, понеже е трудно управляема, често изпада в бунтовни настроения, отговаря веднага и на място. Отгледана в традиционно семейство, където хората се държат възпитано и сдържано, Джанет често се чувстваше безпомощна, като с вързан език и не знаеше как да каже какво мисли.
Доста бързо схвана, че Трикси не е истински последовател на вярванията в комуната. Посещаваше сеансите по медитация, разговаряше с Учителя, по време на религиозни дискусии изразяваше становище на правоверна, но Джанет беше уверена, че дълбоко в сърцето си Трикси не вярва. Много пъти, й се беше искало да я попита защо продължава да стои в Ложата на „Златния ветрогон“, но така и не се престраши да го направи.
Седеше на столчето пред тоалетката и за неизвестно кой път отвори най-горното чекмедже, за да види какво е останало от Трикси. Разпечатана кутия тампони „Тампакс“, розова дантелена блузка, очевидно непрана, защото от нея се носеше миризма на пот, няколко романа–еднодневки. Розите все още грееха във ваза.
Джанет беше сигурна, че Трикси бе изчезнала, защото е изплашена и това бе свързано с Гай Гамлин. Дори в смъртта си този човек причиняваше зло. Джанет си представи Трикси — сама, изплашена и тичаща. Дали имаше някакви пари? С положителност няма да посмее да се качи на автостоп. Не и след ужасяващите истории, на които се наслушаха напоследък. Изглежда, е излязла от къщата някъде между единайсет и половина и дванайсет. Представи си как се е промъквала през преддверието, влачейки синия си куфар на колелцата, а в същото време Джанет е била само на няколко метра от нея в кухнята.
Джанет се изправи отривисто. Загърна лекото си яке. Точно в момент като този Трикси се нуждаеше от нейното приятелство. А Джанет имаше какво да даде. Погледът й падна върху отражението в огледалото. Косата на жената отсреща стърчеше във всички посоки, кожата върху дългия орлов нос бе опъната. Даде си ясна сметка, че сигурно никога повече нямаше да види Трикси. Това я ужаси. Връхлетя я вълна на безвъзвратна загуба.
„Аз ще се погрижа“ — казваше майка й в такива случаи. Все едно дали ставаше дума за парче месо или за домашно по ръкоделие в училище. Джанет знаеше, че зад тези думи стои: „Не ми се занимава с това, но все пак е по-добре от нищо.“
Когато си даде сметка, че току-що е решила да се погрижи не за нещо друго, а за най-просто човешко общуване, за проблясък на човешка топлина, която да освети пътя й, тя зарови лице в ароматните рози и заплака отчаяно.
Кристофър и Суами бяха в кабинета. Тя гледаше замислено през прозореца, а той стоеше до малката маса от преплетени сухи ечемични стъбла — тук Барнаби бе провел разговорите с членовете на комуната. До краката на Кристофър бе оставена малка тоалетна чанта, а върху масата лежеше голям кафяв плик. Три дни почти никой не бе влизал в стаята и дебел слой прах вече покриваше повърхността на предметите.
Двамата млади си говореха за смъртта.
— Трудно, направо невъзможно е да си представиш какво е да си умрял, нали? Представи си, че наблюдаваш собственото си погребение. Хората плачат, цветя. Но за да го видиш, трябва да си жив.