— Вероятно. Не може ли да си говорим за нещо друго? — Той остави тоалетната чантичка върху стол с дървена облегалка. — И да подредим поне част от вещите на баща ти.
— Какво има да се подрежда? Това са само дрехи. Когато следващия път някой отиде до Костън, най-добре да ги остави на някоя благотворителна организация.
— А този плик?
— Знам, знам. Нали се подписах, за да го приема.
— Успокой се. Разбрах. — Той изсипа съдържанието върху масата. Портофейл, ключове, носна кърпа, ножче за пури и запалка. Празно кафяво шишенце. Малко картонче — на, едната му страна пишеше Йън и Фиона, а на другата — „Единственото ни желание е да се чувствате добре“. На дъното на плика имаше още нещо.
Кристофър бръкна и напипа часовника. Извади ослепително красивата вещ. Обсипан със скъпоценни камъни, целият искреше. Младият мъж зяпна от възторг. Вдигна очи и видя, че Суами го наблюдава. По изражението й не разбра какво изпитва.
— Не е ли редно да предадем тези неща на майка ти?
— Не мисля. Сега най-малко има нужда нещо да й напомня за случилото се. Тя е в това състоянието благодарение на него.
— Шишенцето е празно.
— Там държеше хапчетата си за сърце.
— Значи е имал време да стигне до тях и да ги вземе?
— Така излиза.
— В портфейла му е натъпкано нещо. — От вътрешността на скъпата вещ от кремава крокодилска кожа се изсипаха ситни като конфети парченца хартия. Младежът улови едно и го разгледа отблизо. — Това са пари.
— Тук има нещо гротескно — приближи Суами. Неясно защо, тя се изплаши. — Той никога не би направил подобно нещо. Освен ако… — За няколко минути тя си представи как Гай, осъзнал безсмислието да трупа пари, е накъсал символично банкнота. Много бързо отхвърли мисълта като абсурдна.
— Освен ако какво?
— Не знам. Беше много… напрегнат. Емоционално, искам да кажа. Когато говорих с него онзи следобед, дори ми дожаля. Не му го показах, естествено.
— Защо?
— Презира всяка проява на чувства. Според него това означава слабост.
— Изглеждаше ми някак тъжен.
— Не се хаби в съчувствие. Точно тогава е взел онзи нож. По-добре прибери нещата в плика. Не, чакай… — Тя взе часовника и му го подаде. Ето, вземи го.
— Моля?
— Вземи го.
Младежът преглътна смутено — не вярваше на ушите си. Очите му не можеха да се откъснат от красивата вещ.
— На кого би се паднал?
— На мен. Твърдеше, че всичко оставя на мен.
— Но не можеш да ми го дадеш просто така. — Сам не разбра как ръката му се вдигна и пое часовника.
— Напротив, мога — и тя го целуна небрежно. — Ако искаш, го продай. Само не го носи, когато си с мен.
Кристофър пусна скъпата вещ в джоба си. Не го усети да тежи. Беше развълнуван до дъното на душата си от огромния подарък, но и малко смутен от пренебрежението, с което му беше предложен. Дали пък тя не се опитваше да му даде някаква утешителна награда, защото е решила да поеме сама пътя си. Предположението го ядоса, и то не само заради намека за разчистване на сметки. Предпочиташе да има Суами, а не някакви утешителни премии, независимо колко са скъпи.
Малко след три Барнаби и Трой спряха колата пред входа на Господарската къща. На вратата се появи Мей, сякаш ги бе чакала. Носеше една от своите ярки дрехи от лека материя, препасана с колан от кована мед.
— Ето ви и вас — започна направо тя. — Много се радвам да ви видя. Искам да ви кажа нещо.
— Радвам се, госпожице Кътл. — Барнаби я последва в преддверието. Къщата изглеждаше спокойна и тиха, като се изключи лекото потропване на съдове от кухнята. Инспекторът не пропусна да отбележи на глас колко красиви са слънчевите лъчи, преминаващи през многобройните цветни стъкла на витража.
— Често заставаме под тях, защото красотата на цветовете зарежда духа ни със светлина. Всеки от нас стои, тук поне веднъж на ден. Никога не бива да се подценява изцелителното въздействие на цветовете. Вероятно няма да имате нищо против да…
— Някой друг път. Та какво искахте да споделите?…
— Не тук… — Тя се отдалечи с бързи стъпки, кимвайки им да я последват. Жестът беше придружен с високо вдигане на ръката и помахване с длан напред-назад, фигурата й му напомни за перископ на подводница.